Писателят Венцислав Божинов работи върху нова повест с работно заглавие „Киноцентър” и върху нов сборник с разкази. В интервю за БТА той каза, че както в предишните му сборници „Пеперуди в рогата“ и „С аромат на тютюн“ ще спази убеждението си разказите да не бъдат тематично еднообразни. „Предпочитам всеки разказ да отваря нова тема, да потапя в нов свят. Да бъде изненада. Така читателят си купува един сборник, но срещу това получава голям брой истории. И ако те са хубави, читателят многократно ще изпитва нова и нова наслада”, посочи авторът.
Работя и по нова повест, но писането дълго се проточи. Силно се надявам и с тази повест, която почти сигурно ще има заглавието „Киноцентър“, да се повтори довършването на „Потъване“ – героите сами да ме поведат към логическата развръзка и сами да определят съдбата си, посочи писателят. Той уточни, че когато е създавал повестта ”Потъване”, поради липса на време на определен етап от работата по творбата е спрял писането. След това обаче обстоятелствата са го принудили да възобнови творческия процес. „За мое щастие героите ми ме поведоха и сами донаписаха своята история. Стана само в този случай и се надявам след време пак да се повтори. Беше невероятно преживяване”, каза Венцислав Божинов.
Следва пълният текст на интервюто
Какви въпроси за размисъл поставяте пред читателите в новата си книга „Потъване“ и защо точно тях?
- Героите на повестта са творци или хора, имащи твърде специално отношение към изкуството – писател, художник и галеристка. Това е и естествената причина един от основните въпроси, които поставям в повестта, да е този за стойностите в изкуството. Героите ми са безкомпромисни по отношение на това, което може да се определи като истинско изкуство, независимо дали става дума за литература, музика, живопис, фотография или нещо друго. В голяма степен те отразяват моите виждания и намирам това за нормално. Мисля, че въпросът е особено актуален днес, тъй като доброто изкуство загуби авторитетите, които му помагаха то да се легитимира като такова. Доброто изкуство лесно потъва в съвременното блато на посредствеността.
Но повестта поставя и други въпроси. На мен като автор ми е трудно да говоря за тях. По-често ми ги подсказват читателите. И тук не смятам, че става дума за парадокс, тъй като това е правило на естественото общуване между автора и читателите, опосредствано от творбата. Даже бих казал, че става дума за общуване само между читатели и творба. Но така или иначе поставям универсални въпроси, свързани с човешкото пребиваване на земята – за силата на любовта, за тежкия грях, който човек може да носи, без да е злодей, за себеоткриването чрез изкуството или чрез любовта. Онова, на което винаги настоявам и търся в писането си, е универсалността на темите. Не искам да ограничавам писането си в определена епоха, например в тази на „соца“, тъй като някой някъде иска именно българин от първа ръка да му разкаже за това време. Не искам да се ограничавам и във времето на прехода, независимо че и към него има силно любопитство и навън, и у нас, и писането за него е с висока възвръщаемост от гледна точка на популярността. Избягвам и особено наложилия се напоследък „фолклоризъм“ в съвременната българска литература, тоест използване на фолклорни теми, образи и сюжети. Това е най-късият път към масовия читател и съвсем прекият път към посредствената литература.
Разкажете ни повече за творческия процес по създаването на повестта „Потъване” – как дойде идеята за сюжета ѝ, в хода на написването ѝ той претърпя ли промени, колко време работихте по книгата?
- Често ме питат дали написаното от мен е по действителен случай. Може да се каже, че това се харесва на голяма част от читателите. Не идеята, а героите в повестта имат реални прототипи, но искам изрично да посоча, че творчеството е процес на надграждане. Истинският автор не може да остане при конкретната случка и събитие. Иначе всеки грамотен със свободно време за писане би станал писател. Аз наистина срещнах човек, на когото липсваха целите ръце и който с невероятна вещина си служеше с краката. Можеше да прави почти всичко, което обичайно правят хората с ръце. Беше и невероятен плувец. Но героят на моята повест е нещо друго. Той е различен човек от друг свят – светът на повестта.
Цялото време, през което създавах повестта, е почти година, но конкретното писане е далеч по-малко. Много по-малко. Бях стигнал до определен етап и спрях с писането поради липса на време. След това бях принуден от обстоятелствата да започна да пиша бързо, защото бях обвързан с договор. И за мое щастие героите ми ме поведоха и сами донаписаха своята история. Въпреки че може да звучи маниерно, при мен с този текст се случи точно така, но не казвам, че това е общовалидно правило за мен. Стана само в този случай и се надявам след време пак да се повтори. Беше невероятно преживяване.
За конкретна аудитория ли е предназначена „Потъване”, или всеки би могъл да открие в тази книга отговори, които търси?
- От гледна точка на социология на литературата общоизвестно е, че осемдесет процента от четящите са жени. Тоест хипотетично би могло аудиторията да се раздели по полов признак, но смятам, че моята книга може да се чете и от жени, и от мъже. Всъщност никога не съм се замислял дали да насоча творбата си към една определена аудитория. Аз не деля читателите по полов признак. Не си позволявам да ги деля и на ерудирани и недотам ерудирани. Тези, които имат потребност да четат, вече са в друга категория – на духовно жадните. Тук си спомням какво казва Борхес за четенето и то е, че това е, цитирам по памет, дейност, която е по-късна от писането и затова по-примирена, по-изтънчена и по-интелектуална.
За книгите ви читатели казват, че са динамични, че се четат на един дъх, че разпалват и поддържат любопитството. Това търсен ефект ли е или такъв е стилът ви на писане?
- Не съм го търсил като ефект. Вероятно може да се говори за мой характерен стил. За мен това е особено важно като констатация, защото тя е показателна за самото четене. Докато читателят чете, се случва най-важният процес в общуването с творбата, а той е читателят да изпитва удоволствие от четенето. Често ми казват и за друга черта на моето писане – кинематографичността. Читателите споделят, че ги въвеждам в свят, който те си представят твърде отчетливо и детайлно. Това особено ме радва, тъй като аз държа да дам достатъчно храна на въображението на читателя. Смятам, че художественият свят трябва да оживява и в същото време да бъде художествено плътен.
Доколко мнението на читателите за произведенията Ви е важно за Вас и взимате ли го предвид, когато започвате да творите ново произведение?
- Не. В това съм категоричен, но това не означава, че не ме интересува мнението на читателите. Но интересът към това мнение идва едва след като съм написал творбата. Мисля, че така е редно. В обратния случай се стига до писането на посредствени творби и това не е по причина, че читателят е посредствен. Причината за това е, че е обърната посоката на естествения процес. Настоящият литературен пазар е затлачен от посредствени, но високотиражни творби, които са следствие на това, че са написани съобразно масовите очаквания.
Работите ли по нова книга? Ако да, кажете ни в аванс детайли за нея.
- Почти съм готов със сборник с разкази. Аз обичам този жанр. По отношение на стила мисля, че не изневерявам на този от предходните ми сборници „Пеперуди в рогата“ и „С аромат на тютюн“. И при този сборник ще спазя убеждението си, разказите да не бъдат тематично еднообразни. Това е свързано и с начина, по който пиша. Не се ограничавам в една тема. Открит съм за всестранни провокации, които могат да ме подтикнат към писане. Предпочитам всеки разказ да отваря нова тема, да потапя в нов свят. Да бъде изненада. Така читателят си купува един сборник, но срещу това получава голям брой истории. И ако те са хубави, ако са написани добре, тогава читателят многократно ще изпитва нова и нова наслада. Работя и по нова повест, но писането дълго се проточи. Причината за това донякъде е, че заедно с писането на художествена литература се занимавам и с научна дейност и научни публикации. Това е основната ми работа, а при нея нещата имат задължителен характер. Силно се надявам и с тази повест, която почти сигурно ще има заглавието „Киноцентър“, да се повтори довършването на „Потъване“ – героите сами да ме поведат към логическата развръзка и сами да определят съдбата си.
Връщам ви и към романа „Белези”. Ваши читатели казват, че биха искали тя да има продължение, втора част. Обмисляли ли сте такава възможност?
- Вероятно това желание на читателите идва от твърде отворения финал на романа. Налагало ми се е да успокоявам читатели, казвайки им, че съдбата на героинята в романа зависи от степента на тяхната вяра. Ако вярата им е силна, героинята ще стигне до своето изцеление. По-скоро обмислям възможност да направя пиеса на основата на романа, но тогава ще се появи нуждата от смел режисьор, който не се страхува да експериментира.
Венцислав Божинов е доктор по етнология и фолклористика и преподава в катедрата по литература и етнология на Югозападния университет „Неофит Рилски“. Работи като редактор по литература в издателство РИВА. Автор е на сборниците с разкази „Пеперуди в рогата“(2011, 2023) и „С аромат на тютюн“ (2017).
През 2019 г. публикува романа си „Белези“, който е номиниран за Европейската литературна награда „Димитър Димов“ (2019 г.).
Повестта „Потъване“ (2024 г.) е написана с финансовата подкрепа на Министерството на културата – Програма „Творчески проекти в областта на литературата“.
Автор е на научните монографии „Трудова мобилност и миграция“ и „Играта и тялото – тялото в играта. Социокултурни изследвания“, на учебници и учебни помагала по литература. Публикувал е разкази в „Литературен вестник“, сп. Съвременник“, сп. „Факел“, сп. „Страница“, сп. „Либерален преглед“ и др.