Всички се раждаме луди, но някои остават такива, се казва в пиесата „В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет, роден преди 120 години

Всички се раждаме луди. Някои остават такива, казва персонажът Поцо от пиесата „В очакване на Годо“ на ирландския драматург Самюъл Бекет, от чието рождение днес се навършват 120 години.
Бекет е романист и поет и се утвърждава като една от литературните легенди на ХХ век, пише poetryfoundation.org. Роден в Дъблин през 1906 г., той учи в Тринити колидж в града.
През 30-те и 40-те години на ХХ век създава първите си романи и разкази. По време на Втората световна война ирландското му гражданство му позволява да остане в Париж като гражданин на неутрална държава. Той участва в съпротивителното движение до 1942 г., когато членове на групата му са арестувани от Гестапо. Заедно със своята партньорка, а по-късно и съпруга Сюзан Дешево-Дюменил, бяга в неокупираната зона, където остава до края на войната.
След войната е награден с Военния кръст за храброст за участието си във френската съпротива. Установява се в Париж, където започва най-плодотворният му период като писател. В рамките на пет години създава „Елефтерия“, „В очакване на Годо“, „Край на играта“ и трилогията от романи „Молой“, „Малоун умира“ и „Неназовимото“, както и две книги с разкази и една с критика.
През 1953 г. създава пиесата „В очакване на Годо“. Тя е написана на френски език със заглавието En attendant Godo. Бекет работи върху творбата между октомври 1948 и януари 1949 година. Публикува я през 1952 година, а премиерата ѝ е през 1953 г. Английският превод, дело на самия Бекет, излиза две години по-късно.
Пиесата е отказвана от няколко театъра преди премиерата ѝ в Париж. Критиците първоначално я наричат „без сюжет“. По-късно обаче британският театрален теоретик Мартин Еслин определя творбата като ключова за понятието „Театър на абсурда“.
През 1957 г. „В очакване на Годо“ е поставена в затвора „Сан Куентин“ в САЩ. Реакцията е изключително силна - затворниците се идентифицират с чакането и безнадеждността. Американският театрален режисьор  Хърбърт Блау отбелязва, че „публиката разбира пиесата интуитивно, без философски анализ“.
Всъщност в пиесата почти нищо не се случва и това е идеята, безкрайното чакане на някого, който няма да дойде, отбелязва критиката.
Пиесата „Край на играта“ на Самюъл Бекет е вдъхновена от финална шахматна партия, като героите в нея са „заклещени“ като фигури без ходове. Германският социолог и философ Теодор Адорно отбелязва, че творбата показва „света след катастрофа, където смисълът е изчерпан“.
Бекет режисира собствените си пиеси с изключителна строгост, настоявайки за точни паузи, движения и темпо. Той не допуска интерпретации, които „психологизират“ героите. Немският театрален режисьор Валтер Асмус описва работата си с него като „музикална партитура, не свободна импровизация“.
Заедно с творчеството на Йожен Йонеско, Жан Жьоне и Харолд Пинтър пиесите на Бекет са сред основополагащите за т.нар. „Театър на абсурда“. Американският литературен изследовател и критик Джордж Уелварт обобщава възгледите му така: „Всички тези неща – еднообразието на човешките същества и техните действия, суетата на човешката амбиция, безполезността на мисълта – се свеждат до песимизъм, по-дълбок от всеки друг, изразен някога с думи. В цялото творчество на Бекет можем да открием доказателства за неговото убеждение, че всичко е безнадеждно, безсмислено, безцелно и, преди всичко, мъчително за понасяне. Той не дава никаква надежда на човечеството, а само картина на непрекъсната мрачност; и онези, които твърдят, че виждат в Бекет признаци на християнски подход или признаци на състрадание, просто отказват да видят това, което е там“, пише poetryfoundation.org.
Може би самият Бекет най-кратко формулира тази дилема в „Неназовимото“: „В живота ми, ако трябва да го наречем така, имаше три неща: невъзможността да говоря, невъзможността да мълча и самотата.“ 
През 1961 г. Бекет се жени за французойката, пианистка и интелектуалка Сюзан Дешево-Дюменил, с която живее повече от 30 години.
През 1969 г. той научава за присъждането на Нобеловата награда за литература чрез телеграма от своя издател Жером Лендон, в която се казва: „Скъпи Сам и Сюзан. Въпреки всичко, те ти присъдиха Нобеловата награда. Съветвам ви да се скриете“, пише lithub.com. По природа затворени, съпрузите се притесняват от очакваната вълна от внимание. Опасенията им се оправдават, а когато шведската телевизия ги търси за интервю, Бекет се съгласява само при условие, че няма да му бъдат задавани въпроси.
Сюзан Дешево-Дюменил умира на 17 юли 1989 г. Малко по-късно, на 22 декември 1989 г., в Париж умира и Бекет, който в края на живота си страда от емфизем и вероятно от болестта на Паркинсон. Погребан е до съпругата си, като двамата споделят една гранитна плоча, съобразена с неговото изискване да бъде „всеки цвят, стига да е сива.“