Вторият том от поредицата „Зъбчеви. Колекцията“, посветен на Енио Калабрия, ще бъде представен на 13 октомври

Изданието „Зъбчеви. Колекцията. Енио Калабрия. Том II“ с автори проф. Аксиния Джурова и италианският изкуствовед Луиджи Мартини, ще бъде представено на 13 октомври в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Книгата е издадена от университетското издателство, съобщават от екипа.
Книгата е продължение на започналата през 2023 г. поредица, посветена на най-мащабната частна колекция на италианско изкуство извън пределите на Италия – тази на семейство Георги и Ваня Зъбчеви. Вторият том е посветен на един от емблематичните италиански художници след Втората световна война – Енио Калабрия (1937–2024), отбелязват от екипа.
По думите им изданието съдържа богата албумна част с 250 творби – маслени платна, пастели, литографии, офорти, рисунки и плакати от колекцията „Зъбчеви“, както и въвеждащи текстове и диалози с художника.
„В действителност Енио Калабрия беше в истинския смисъл на думата, новатор на фигуративната живопис, с неговото „нажежено от патоса“ въображение, както го определеше Вирджилио Гуци. Това бе страстна живопис с афинитет към барока и неговата бравурност, с отгласи от реализма на Умберто Бочони и цветните експерименти на Оскар Кокошка, с деформацията на Френсис Бейкън и мащаба на Давид Сикейрос. Някои от картините му буквално напомняха спиритуалистични сеанси“, казва изкуствоведът и съавтор на изданието Аксиния Джурова.
Тя отбелязва, че в историята на европейското изкуство Енио Калабрия ще остане и с уникалната по своя мащаб панорама на портрети на държавни глави, духовни водачи, интелигенти и спортисти. „Така например в серията портрети на папа Йона ХХIII, папа Павел VI, папа Йоан Павел II, той пресъздава по неповторим начин драматичната самота на тези личности породена от дихотомията между тежестта на властта и повелята на евангелския им дълг. В тях той търсеше изчезващия в резултата на рухването на големите идеологии на ХХ в., лик на бащата и ролята му в обществото. Всъщност доразвива това, което Федерико Фелини прозря още през 1970 г. в писмото – въведение към „Сатирикон“ на Петроний, а именно своеобразното стилизиране на техните образи, натоварвайки ги в иконографски план и предавайки им върховенство на това, което някога е било вложено в иконографията на Разпятието. В „Разкъсаното лице“ и „Чертите на болката“ (портрети на папа Йона Павел II), както и по-късно в неговата композиция „Човекът и кръстът“ (Разпятието), той намери пластичен еквивалент на страданието, съизмервайки го със свещеното. Неговите прозрения бяха и в областта на измененията на природата и в призива му за осъзнаване на тяхната опасност, на които той посвети серия картини“, казва тя.
Джурова посочва, че особено тези, свързани с Венеция и Рим (като например „Смърт от желязо“ 1972 г.), бяха показни и на българската публика още през 1980 г. на изложбата в София. „В тях той влагаше това, което често споделяше: „обществото трябва да порасне, да изгради нова култура, в която е заложено уважението към живота и самия човек и неговото запазване като най-висша цел“. С тези свои мисли той се доближи до емблематичната книга на президента на Римския клуб Аурелио Печеи „Качеството човек“, преведена и у нас през 1987 г.“, отбелязва Аксиния Джурова.
/ВСР