Възражда се интересът към произведенията на български композитори в чужбина, каза в интервю за БТА пианистът Веско Стамболов

Повече от 30 години след демократичните промени у нас, интересът към произведенията на българските композитори в чужбина се възражда. Това каза в интервю за БТА пианистът Веско Стамболов, който предложи програма с творби на шестима наши творци на Международния музикален фестивал (ММФ) „Варненско лято“ - Димитър Ненов, Александър Райчев, Александър Текелиев, Красимир Тасков, Иван Димов, Стефан Икономов. 
Той обясни, че произведения на наши композитори, учили преди Втората световна война на Запад, са били изпълнявани от оркестри на първа линия. След 1944 г. всичко се ограничава до социалистическия лагер и това прекъсване се оказва фатално, но сега, 30 години след промените, има много любопитни хора и организатори на концерти, които проявяват интерес към българската музика. Има и наши млади специалисти, които учат в чужбина, и за своите защити избират българско музикално творчество, разпространявайки го по света. 
Според Стамболов много артисти са си поставили за кауза популяризирането на родната музика, но често те работят срещу течението и заради идеята, тъй като българската държава не помага достатъчно. Организаторите на концерти искат да си напълнят залите и не поемат риск с по-неизвестни композитори, каза той, но подчерта, че за него е голяма грешка да се подценява публиката, защото тя слуша това, което й предложиш. Ако й го поднесеш хубаво и дадеш всичко от себе си, за да покажеш цялата красота на музиката, зрителите остават доволни, че се срещат с непознат за тях композитор, смята той. 
Следва цялото интервю с Веско Стамболов – за българския национален стил в музиката, за трите основни течения у нас след 9 септември 1944 г., за съвременните произведения и тяхното представяне пред публика, както и за клавирните рецитали като форма на изява. 
Репертоарът на концерта Ви във Варна обхвана почти целия ХХ век. Усеща ли се ярка разлика в композиторските идеи от по-старото и по-ново време? Какви са били влиянията върху българските творци тогава и пречила ли е „Желязната завеса“ през социалистическия период? 
- Когато е паднала т.нар. „Желязна завеса“, българският национален стил вече се е дооформил, благодарение на първопроходците и особено на второто поколение композитори, които са го утвърдили и са го поставили в европейски контекст. Това са Димитър Ненов, Любомир Пипков, Марин Големинов, Панчо Владигеров и други големи наши творци. 
Димитър Ненов не е написал нито една нота в прослава на комунистическата партия и е платил много висока цена за това. Бил е пренебрегван, особено като композитор, и бързо е завършил земния си път след „социалистическата революция“. Други автори са се адаптирали, написали са някои произведения за партията или за Сталин, колкото да се отчетат. Не ги осъждам, времената са били много трудни. Любомир Пипков е бил убеден комунист и е вярвал в тези идеи. Написал е много масови песни, но бързо, някъде през 1950-те години, се е разочаровал, напуснал е всички обществени постове, отдал се е на творчество и се е отделил изобщо от това течение. Той е един от тези, които насърчават млади композитори с авангардни търсения - като Константин Илиев и Лазар Николов, да продължат своето творчество въпреки цензурата и факта, че произведенията им не се изпълняват. 
След 9 септември 1944 г. имаме три основни течения у нас. Едното е конформисткото. В него се създава лесна музика на фолклорна основа, в която е достатъчно да има някакъв цитат, за да може да се изпълнява. От другата страна имаме авангардистите, които твърдо творят това, което отговаря на убежденията им, с пълното съзнание, че ако изобщо бъде изпълнено, то ще бъде много критикувано. Има също такива, които намират себе си някъде между тези две течения.
С освобождаването и разведряването на обстановката, те творят спокойно. Тогава на големите западни творци от ХХ век вече не се гледа като упадъчна музика, така че българските композитори могат да се влияят от тях. Във втората част на моята програма на фестивала „Варненско лято“ намираме такива произведения, в които родното не е така натрапчиво, не е търсено нарочно, за да се придаде специално някакъв български колорит. Просто композиторите са „разтворили“ това, което са носили в себе си, в различни естетики, които вече са били класически - импресионизъм, или бурния, вихрен и гротесков стил на Шостакович, неокласицизма на Стравински. 
Имате записани албуми с творби на български композитори. Разпознаваеми ли са те на световната сцена? Тяхна музика изпълнява ли се извън страната ни? 
- Доколкото имам наблюдения, има възраждане. Произведения на второто поколение наши композитори, учили преди Втората световна война на Запад - Париж, Берлин, Дрезден, са изпълнявани от оркестри на първа линия като Берлинската филхармония, така също и на Залцбургския фестивал и т.н. След 1944 г. всичко се ограничава до социалистическия лагер и това прекъсване се оказва фатално, защото всеки си стои в своя „балон“ и има много малко обмен. Проблемите, разбира се, са били повече от властите от българска страна. 
Вече минаха над 30 години от промените и мисля, че интересът се възражда. По света има много любопитни хора, има и организатори на концерти, които проявяват интерес. Много млади колеги от България, които учат в чужбина, пишат там и докторатите си и най-често избират за това наши композитори, като така ги свирят и разпространяват по света. Имам студентка в Барселона, която е наполовина българка и италианка. Тя в момента прави майсторската си степен и иска дисертацията й да е върху български композитор, а аз й помагам да се ориентира в музикалната литература. Дори дойде специално за концерта във Варна от Барселона. 
Българската държава помага ли на този процес по отварянето на музиката ни към света? 
- Национален фонд „Култура“ помага. Бе одобрен един наш проект - да запишем цялостното творчество за струнни инструменти и пиано на Любомир Пипков. В него участваме заедно с Албена Данаилова (цигулка), Румен Цветков (виола) и Александър Сомов (виолончело). Вече сме в процес на запис. Подкрепата обаче е със суми, които покриват само техническата работа. Тоест мога дръзко да кажа, че ние работим срещу течението и заради идеята. Ентусиасти сме и не съм само аз, има доста други, които са се посветили на тази кауза. Държавата обаче съвсем не помага достатъчно. 
Концерт с камерните творби на Пипков успяхме да изпълним на Софийски музикални седмици, но много се съмнявам, че някой от организаторите на събития ще прояви интерес той да се повтори в България. От една страна ги оправдавам, защото искат да си напълнят залите, на афишите да има имена на познати композитори и не поемат риск, но аз мисля, че е голяма грешка да се подценява публиката. Тя слуша това, което й предложиш. Ако й го поднесеш хубаво, ако й обясниш и дадеш всичко от себе си, за да покажеш цялата красота на тази музика, зрителите остават доволни, че се запознават с нов, непознат за тях композитор. 
Може би именно фестивалите са подходящото място за това?
- Не бива да се подценява публиката. Дори в някое малко градче също има страшно любопитни хора. Това съм го видял неведнъж в Каталуния, където живея. Изпълнявал съм най-невероятно авангардни произведения на места, чиито имена не съм чувал, и хората са реагирали с бурни овации на съвременни пиеси, написани с абсолютно непознат за тях „език“. Отговорността е на организаторите на концерти и на нас, изпълнителите. 
Свирите ли и съвременна музика от нашия век? Харесвате ли я? Ваши колеги казват, че е трудна за възприемане и одобряват основно филмовата музика.
- Да, свиря. Това е пак някакъв предразсъдък и подценяване на публиката. Има всякаква филмова музика. Кино сюитата от Димитър Ненов, която изпълних във Варна, е писана за озвучаване на неми филми, но е музика от най-висока класа и не бих казал, че е точно развлекателна. 
Клавирните рецитали популярни ли са в наши дни като форма на изява? 
- Клавирният рецитал е една от най-традиционните форми на музициране. Не мисля, че е някаква рядкост, но повечето организатори биха предпочели да има в програмата Шопен, Бетовен, Дебюси. Това не е лошо, те са стълбовете и публиката ги обича съвсем заслужено, но има и много друга стойностна музика.
Клавирният рецитал е изключително голямо натоварване. В камерната музика, дори да си солист, имаш време малко да си починеш, материалът е разпределен между оркестъра или партньорите, докато тук си сам и трябва да задържиш вниманието на публиката час и половина. Който не го е изпитал, не може да го разбере. Аз имам повече камерни изяви през 2025-а. Подобен концерт като този на „Варненско лято“ е много трудно да бъде изпълнен в рамките на година повече от един път. Подготвил съм го специално за фестивала и благодаря на организаторите, че ми дават възможност за трети път да представя една изцяло българска програма. 
Веско Стамболов е професор по камерна музика и пиано в Консерватория „Лисеу“ в Барселона. Концертирал е в много страни на Европа, Азия и Африка. Съвместно със Симфоничния оркестър на Българското национално радио и диригентите Станислав Ушев, Марк Кадин и Григор Паликаров е осъществил студийни записи на клавирните концерти от Хенрик Гурецки, Димитър Ненов, Любомир Пипков и Марин Големинов, както и Прелюд, Ария и Токата от Големинов. Значителна част в дейността му заема българската музика. Изпълнява интегрално последните клавирни цикли на Панчо Владигеров (от опус 64 до опус 70). Каталунската звукозаписна компания Columna Música издава негов албум с творби от Ненов, Пипков, Владигеров, В. Стоянов и Големинов, отличен със „Златен меломан” на изданието Melómano.
През април 2025 г. швейцарската звукозаписна компания Claves Records издава троен компактдиск на Стамболов с всички творби на Любомир Пипков за пиано, включително и клавирния му концерт. Носител е на редица награди от наши и международни конкурси, както и на Националната награда „Акад. Марин Големинов” през 2020 г.