За призраците, прошката и вината, че не си пострадал: Интервю с носителя на "Букър" за 2022 г. Шехан Карунатилака

Носителят на наградата „Букър“ за 2022 г. Шехан Карунатилака от Шри Ланка беше в България по време на "Литературни срещи 2025". Познат на българските читатели именно с романа, спечелил му престижното отличие - "Седемте луни на Мали Алмейда" (превод: Петя Петкова, изд. "Лабиринт"), той прие да обсъди с БТА творчеството си.
Започнахме с главния въпрос: кой е главният герой в романа му - военният фотокореспондент Мали Алмейда, или самата Шри Ланка?
"Мали Алмейда има седем дни да разкрие собственото си убийство. Но основният въпрос е, как ще се справи с миналото, с живота си", казва авторът. "Той трябва да реши дали да забрави миналото си и да продължи към светлината, да продължи напред? Или да послуша всички тези демони, които му казват: "не, не, трябва да потърсиш справедливост за смъртта си, трябва да накажеш тези, които те нараниха". Мисля, че когато започнах, просто исках да напиша история за призраци за този военен фоторепортер. Но мисля, че в известен смисъл въпросът, който тормози Шри Ланка през целия ми живот и все още го прави, е как да се справим с миналото. Всички ужасяващи престъпления от миналото ни - дали да ги погребем, да се преструваме, че не са се случили? Или да ги изровим, да ги разгледаме и да сме честни за случилото се?"
"И мисля, че в Шри Ланка винаги сме имали тенденцията да избираме първия подход. Дори и сега те питат защо искаш да говориш за войната? Случи се, приключи. Лоши неща се случват, нека продължим напред! Това е ново начало. И продължаваме да го правим, но накрая стигаме до нова катастрофа. Войната свърши през 2010-а. 15 години по-късно, имахме диктатура. Имахме терористично нападение, имахме икономически срив. Имахме протестно движение, при което президентката трябваше да избяга. А сега имаме ново ляво правителство".
"И сега, с новото правителство, въпросът отново стои. ОК, нека сега да преследваме всички престъпления от миналото. Но има толкова много престъпления. Откъде да започнем? От 1958-а или 1978-а? Така че правителството казва, добре, ако се върнем към миналото и почнем да наказваме хора, няма да продължим напред и няма да излезем от тази криза. Така че аз мисля, че главният герой е Мали Алмейда. Но това е също така и историята на Шри Ланка. Дали да погребем миналото? Или да го изровим? И аз мисля, че го погребвахме прекалено дълго. Изглежда, че вървим от катастрофа на катастрофа. Така че може би това не работи. Може би трябва да пишем за това, да говорим за него - и, надявам се, да се поучим, така че поколението на децата ми да не прави същите грешки, които направи поколението на баща ми, които направихме ние. Така че това не е лош прочит".
Като говорим за миналото (на Шри Ланка) обаче, въпросът е кое минало ще изберем, смята Карунатилака. "И това е много свързано с темата на книгата. "Дали ще вземем миналото, както е било видяно през очите на някой новопристигнал? Или на някой който е бил в Париж? Във Великобритания? Всички имаме различни версии на миналото и настоящето", подчертава авторът.
"Клишето казва, че ако не разбираме историята, сме осъдени да я повтаряме. Но изглежда, че дори ако разбираме историята, пак я повтаряме. Аз съм израснал, гледайки филми за войната във Виетнам, Рамбо, Чък Норис и други подобни. И си мислех, че Америка се е поучила от грешките си, от това, което се случи във Виетнам. И това никога няма да се повтори... това е шега, нали? И така, не знам дали изучаването на историята всъщност ни помага да не повтаряме миналото. Иска ни се да мислим така, нали? Но да, кое минало? И мисля, че това е причината, поради която не искаме да говорим за него, защото всеки има различна, синхалците имат различна версия за него, тамилите - също, както и някой, който е бил в армията... Но мисля, че има място за всички тези истории и може би тук се намесва писателят-фантаст."
"Искам да кажа, че в тази книга просто исках да поговоря с мъртвите, да поговоря с жертвите, защото те са единствените, които сякаш нямат глас.  Защото след края на войната през 2010 г. хората от моето поколение, аз съм роден през 70-те години, израснах през 80-те, и си мислехме, че тази война никога няма да свърши. Тя беше като вечна война, нещо като израелско-палестинския конфликт. Тя продължаваше вечно. Не изглеждаше, че някога ще спре. И си спомням, че си казвахме: тази страна е толкова красива, имаме толкова голям потенциал, ако тази проклета война спре, тази страна ще бъде велика...Но войната спря през 2010 г. и вместо да се учат, да се лекуват, всички просто спореха, спореха за това колко хора са загинали, кой е загинал, дали са цивилни, дали са бойци, чия е вината. "Вината не е наша, а на терористите, които използваха хора като жив щит". Тези аргументи чуваме и днес. И затова нашето решение е: нека не говорим за това, да не говорим за това, да продължим напред. Но въпросът е, че ако не сте страдали, е много лесно да кажете "да продължим напред". Но за тези, които са загубили близки, които все още нямат отговори (във войната има огромен брой безследно изчезнали - бел. авт.), не е толкова лесно да го направят. И така, идеята ми беше: добре, живите нямат никаква представа за това, което се е случило. Историците не знаят, журналистите не знаят, нека да поговорим с мъртвите. Нека да поговорим с жертвите на многобройните ни войни. Какво биха казали те за Шри Ланка, за войната, за страната си, за това, което тя е направила с тях.
И така в книгата имаше около 30 призрака. Мисля, че след като я редактирахме, сега има може би около 15 призрака. Но всички те са от различни страни (от конфликта - бел. авт.), има терористи от тамилските тигри, има членове на въоръжените сили, има министри, има хора от различните страни. И всички те са мъртви, и всички те имат оплаквания, и всички те имат гласове."
Какъв е изводът?
"В крайна сметка, не знам дали стигнах до някакво заключение, освен до факта, че - и го казвам още в началото на книгата, нямаше отбор на добрите. Това е проблемът при писането за Шри Ланка.  Няма добри и лоши. Всички са лоши, всички са корумпирани, всички са започнали с добри, почтени намерения. Тамилите бяха потиснати и имаше основание да се вдигнат на оръжие.  Марксистите, селската младеж, пред тях имаше затворени врати и затова трябваше да използват насилие, за да завземат властта. Но в крайна сметка и двете страни станаха по-лоши от нещата, срещу които се опитваха да се изправят. И в крайна сметка, да, нямаше нито добри, нито лоши".
Личният опит с живота в Шри Ланка ли го е подтикнал да пише?
"Това беше и моят опит, когато растях. Знаеш ли, отиваш на училище, отстрани на пътя има тяло в анцуг, в огън, майка ти казва, не гледай там, гледай настрани. И тогава питаш, кой е този човек? И нямаше отговор. Не знаеш дали това е бил военен, заподозрян в тероризъм, заподозрян в марксизъм, или в много случаи - просто невинен, който е бил заподозрян в някое от двете. Но главният герой казва, че всички ние изглеждаме еднакво, когато ни държат в огъня. Всички изглеждаме еднакво".
Могат ли нещата да се подобрят? "Трябва да кажа, че сега Шри Ланка е в положение, което дава надежда. Имаме ново правителство, народно движение, и те казват, че са се отървали от корумпираните и всичко останало. Така че сега е период на щастие.  Но аз съм живял 50 години...сега съм на 49 години, но почти 50 години. И съм виждал много фалшиви изгреви. През 94 г. си мислехме: добре, ново правителство, всичко ще се промени. Мислехме си го и през 2003 г., 2009 г., 2015 г. И винаги нещо се объркваше. Така че кой знае? Но мисля, че книгата, въпреки че в нея има много депресиращи неща, много насилие, ми се иска да мисля, че завършва с, без спойлери, но завършва с нотка на надежда, че има причина да се върнем и да опитаме отново и да се опитаме да се справим по-добре. Така че нека се надяваме на това. Все още съм настроен малко цинично, но да видим".
Прошката ли е начинът да се продължи напред?
"Цитатът, с който започва книгата, е на активист на име Ричард Д'Соуза, на когото слабо е базиран героят на Мали Алмейда. Той е поет, театрал, активист. И е от средната класа на англоговорящия Коломбо. И беше убит от държавата. Убийството му все още не е разкрито. Направиха филми за него и всичко останало.  Но той започва с един цитат. Той казва: "Отче, прости им, защото аз никога няма да им простя"...Ние трябва да сме будистка страна. Предполага се, че сме ненасилствена, състрадателна будистка страна. И аз мисля, че трябва да има прошка. Не трябва да забравяте. Но не можеш да вкарваш всички в затвора след 30 години, за да преследваш военни престъпления. Така че трябва да има надежда. Но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.  Но сега, колкото и да е странно - знаете ли, толкова години бяхме разделени на расова основа. Но през 2022 г. имахме това движение, в което цялата страна се обедини, хората от всички раси, знаете ли, баби и деца бяха там, всички срещу това корумпирано правителство или правителства, които бяха разрушили страната в продължение на 70 години. И така, да, може би има надежда. И може би има надежда за прошка".
Но има да се измине още много път. "Знаете ли, прошката не е просто еднопосочна улица. Трябва да признаеш престъпленията си и да има изкупление. Ние сме далеч от това. Не сме имали движение за истина и помирение, каквото имаше в Южна Африка. Не че сега Южна Африка е идеално място, но поне за известно време те успяха да се придвижат напред след онези ужасни години.  А ние все още нямаме това. И единственото място, където говорим за това, е литературата, театърът, киното. Така че, да, аз вярвам в прошката, но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи."
Самият той е бил от относително привелигировано семейство по времето на войната, подчертава Карунатилака.
"Шри Ланка има приблизително такава форма", обяснява той, посочвайки ми дланта си, с пръстите нагоре. "Аз бях роден в юга, на брега на Гоа. Израснах в Коломбо, това е столицата. Войната се случваше в североизточните райони. А ние живеехме в това, което в книгата описвам като балона на Коломбо. Вижте, ние имахме контролни пунктове, да, имахме убийства, няколко бомбени експлозии, но войната бушуваше на север. Аз бях дете, бях тийнейджър, бяхме по някакъв начин изолирани от нея и продължавахме. Играехме крикет. И си спомням, че всеки ден, като идваха вестниците, имаха брой на жертвите на първа страница, резултатите от крикета на задната страница. Така че отивахме да видим резултатите от крикета, четяхме спортната страница, поглеждахме онази и я оставяхме. В Коломбо, дори в най-мрачните времена, ние правехме партита, пишехме романи, свирехме в групи и продължавахме, сякаш войната се случваше в друга страна, въпреки че беше на една-две спирки с автобуса. И мисля, че затова чувствах такава вина, защото всъщност не съм страдал. И в крайна сметка не разбирах наистина какво се случва. Имам предвид, че можех да видя паниката и ужаса по лицата на родителите си, но беше объркващо време. През 1989-а имахме три войни. Имахме, етнически конфликт, гражданската война, имахме марксистки бунт, имахме и индийските мироопазващи сили. Наричаха ги мироопазващи сили, но те бяха въвлечени в други войни. И си спомням, че просто бях объркан".
Точно затова първата му книга не споменава войната - "като метафора за това, как живеехме в Коломбо".
Но преди втората си книга той е започнал да прави проучвания...
"Запознах се с хора, които са родени, знаете, на същата възраст като мен, но са родени тук или тук (Карунатилака отново посочи дланта си, но този път сочеше пръстите - бел. авт.). И те имаха много различни преживявания. Семейството на съпругата ми живееше в хълмовете, където имаше много насилие от марксисткото въстание. Тя е много травмирана, семейството ѝ също. Говорих с войници. Разговарях и с бивши войници от Тигрите. Осъзнах, че може би вината е от моя страна, че ние живеехме в този балон, докато останалата част от страната страдаше", признава той.
"Самият Мали Алмейда и неговото обкръжение, те също живеят в балона на Коломбо, но той решава да направи нещо героично, което никой от нас не е решил да направи. Той решава да напусне балона и да отиде в зоната на войната с фотоапарата си и да направи снимки на тези неща, за които не сме знаели, защото смята, че проблемът се дължи на това, че не знаем за ужасите. Така че ако знаем, ако в Коломбо знаеше за ужасите, които се случват, войната щеше да спре. Ако светът знаеше за ужасите, щеше да спре войните. И, знаете ли, това е героично от негова страна, но и може би леко наивно и идеалистично, защото дали снимките всъщност спират войните? Защото това е едно от нещата, които ме притесняваха, когато проучвах", признава авторът. Няма много снимки от гражданската война, започнала с антитамилски размирици, няма и извинение, подчертава той, преди да се коригира.
"Всъщност, това не е вярно. Има едно извинение през 2000 г., но няма мемориал, няма истинско признание от страна на никое правителство. Но всеки юли в интернет се появяват хора, които казват, "нека никога не забравяме, че това се е случило, юли 83 г., никога повече" - но това са едни и същи три снимки, три или четири снимки. И аз си мисля: защо няма никакви снимки? Дали защото хората не са имали фотоапарати? Нямало ли е фотографи или всички са били отвлечени и филмите им са били откраднати? Или пък някъде има кутия с всички снимки от нашата гражданска война, която ще разкаже историята? И точно това е идеята, това е катализаторът" за действията на главния герой. Донякъде, явно, е въпрос на чувство на вина.
"Мали Алмейда разследва собственото си убийство, но иска и снимките му да бъдат видени, защото пак казвам, той мисли, че това ще сложи край на войната. И това е странно, защото той казва и друго, казва, че иска една от неговите снимки да постигне това, което снимката на изгореното от напалм голо момиче е направила за Виетнам. Тя беше от клането в Ми Лай през 1969 г. Снимката получи награда "Пулицър", стана знакова, но тя не сложи край на онази война - тази война продължи до средата на 70-те. А днес всеки има камера. Днес имаме войни и те са добре документирани, има камери, знаем какво се случва. Но това не променя нещата, войните продължават", отбелязва Шехан.
Според него, главният герой на романа е своего рода идеалист. "Защото сега, вижте, той е циник, нихилист, не вярва, че има Бог или задгробен живот, или някаква закономерност. Оттам метафората, че е комарджия.  Така че той вярва, че във вселената няма ред, всичко е случайно хвърляне на зарове и в крайна сметка невинни биват избивани, а злите живеят в имения. И така, той има този мироглед, но все пак. Защо Мали Алмейда е напуснал балона, за да отиде на онези места (във военната зона - бел. авт.)? Искам да кажа, че според мен една от причините е била егоистична. Той е бил скрит гей, така че е осъзнал, че не може да бъде открит гей дори в либералното общество на Коломбо. Годината е 1989-а. Така че отива в тези военни зони, където може да се изразява сексуално, да се забавлява. Също така има и его. Той открива едно нещо, в което е много добър. Баща му му е казал: ти никога няма да бъдеш добър в нищо. А той знае, че може да направи онази снимка, която никой друг не може. Може да каже, че тази работа е важна. Че тази работа си струва да рискува живота си. Така че, да, прав сте. Той е нихилист, циник, но в сърцето си е вярвал, че може да промени нещата. И тогава, след смъртта си, той трябва да се примири с факта, че нищо от живота му не е имало значение. Имало ли е значение, че е жив, или не? И въпреки това той не забравя."
Защо Мали Алмейда има точно седем луни да разкрие убийството си? "Идеята за седем луни идва от културата на Шри Ланка. Но аз съм го виждал в Южна Азия, идеята е, че седем дни след смъртта духът се носи наоколо. И затова на седмия ден правим церемония. Раздаваме милостиня, идва свещеник и ние ги изпращаме. Но аз не съм сигурен. Ако си изпуснеш автобуса, тогава може би си обречен да бъдеш дух завинаги?"
Водещите персонажи и на двата му досегашни романа не са свързани, но имат някои сходства: те са доста трудни характери, но  и двамата имат чувство за хумор. "И двамата имат цинично, саркастично чувство за хумор. И мисля, че може би това е моето усещане, но също така мисля, че това е шриланкийският начин да се справяме с нещата, защото Шри Ланка, въпреки мрачното си минало" не спира да се шегува.
"Знаете ли, забелязах това по време на краткия си престой в София: Вие също обичате да се шегувате. Тук има много черен хумор. И при нас е същото: дори и през 2022 г., имаше икономически срив, няма бензин, няма газ, липсва храна, хората се борят и това беше много отчаяно време, но шегите не спираха. Сега имаме интернет и мемета, дори от трагедията можем да намерим нещо смешно. Политик произнася реч, ние я нагласяме и го озвучаваме смешно. И просто изглежда, че това е нашият начин да се справяме с нещата."
Затова и книгата е написана във второ лице, признава авторът. Така му е звучал "гласът" на Мали Алмейда. Гласовете и на двамата му герои са хора, които се шегуват - с всичко. "В първата сцена Мали Алмейда гледа как режат тялото му на парчета, но той коментира как изглеждат косата и тялото му и се шегува с това", отбелязва авторът.
"И мисля, че това може би беше начин да се ангажирам с историята, защото, ако бях написал много сериозен роман, може би щеше да ми е трудно да го напиша, а със сигурност щеше да е трудно и да се чете. И мисля, че хуморът просто беше част от начина, по който се развиваше гласът на разказа. Но както казах, когато стигнеш до камерите за изтезания, до военните зони, тогава шегите спират и навлизаш в тъмната страна на нещата.  Така че е въпрос на баланс. И когато редактирахме, също така гледахме: добре, дали не олекотяваме прекалено? Има ли твърде много шеги? Трябва ли да бъдем сериозни?"
Но като цяло "мисля, че щом имаш глас, просто се вслушваш в него и го пишеш по този начин". Това е от първостепенно значение за него като писател: "Нито една история, която пиша не съществува, докато нямам глас. В смисъл, можеш да имаш сюжет, можеш да имаш персонажи, идеи. Но докато нямам глас, не мога - в смисъл, мога да почна да пиша, но писането не "потича", разкрива носителят на "Букър" за стила си на писане.
"И да, това е част от начина на мислене на Шри Ланка. Знаете ли, ние сме големи любители на спорта, на крикета, а нашият отбор по крикет губи тежко. Сега Индия и Пакистан, когато губят, стават злобни, сега са малко по-добри, но някога се стигаше до насилие, хвърляха камъни по играчите, по къщите на звездите и палеха чучела. Ние не правим това в Шри Ланка. Просто, свикнали сме да губим, така че дори когато отборът губи, групата пее и танцува, а хората се смеят. И мисля, че така го правим, защото знаем, че на следващия ден ще спечелим и изведнъж губим, губим, губим. След това печелим един мач и си казваме: добре, отново сме в играта. И мисля, че така мислим дори за политиката. Знаете ли, назначаваме ново правителство и тогава се случва нещо добро. Добре. Сега ще се завърнем."
Въпрос на свикване, смята Карунатилака. "Започнахме да играем международен крикет едва през 1982 г. Така че сме доста млади по отношение на нациите, играещи международен крикет. Но през 1996 г. спечелихме Световната купа и това беше огромен, защото сме страна във война, знаете ли - бедна, от Третия свят, разкъсвана от войни страна. Но през 1996 г. победихме Австралия, Англия и Индия!"
Това е било много важен момент за Шри Ланка, подчертава Шехан. Подобно на гола на Лечков за България, отбелязва ми той, като посочва темето си.
"Мисля, че и политиците ни знаят, колко е важен за нас крикетът. Затова, когато има мач по крикет, вдигат цената на бензина, има мач по крикет, и те приемат закони", които хората не харесват, отбелязва Карунатилака.
"Обикновено в една история за призраци, не описваш призрака до финала", посочва още авторът. Това е правило, което самият той е нарушил: това е главният герой, както става ясно още на първа страница. Затова и му се е наложило да реши как изглежда ежедневието на душите в отвъдното. За целта той е направил проучване - от филми до четене на Библията, Корана, Тибетската книга на мъртвите и индуистката митология.
"Но мисля, че имаме тази представа, че когато умрем, всичко ще има смисъл", отбелязва Карунатилака. "Но това е шриланкийско отвъдно. Затова се събуждаш и получаваш парче хартия, с което трябва да ти подпишат на гише 42, но човекът там е излязъл в обедна почивка, затова трябва да изчакаш и да ти прегледат ушите. И имаш седем дни да се справиш", отбелязва авторът.
"Сигурен съм, че не само в Шри Ланка има такава бюрокрация, мисля, че е доста универсално. Но съм стоял в паспортно бюро и пощи" и съм имал подобни изживявания.
В други книги обаче призраците получават свръхсили, например да издишват огън. Вместо това Карунатилака е решил да наложи строги правила, които дори ограничават придвижването на неговите призраци.
Вместо това - неговите призраци трябва да се борят с бюрокрация и в отвъдното. Но може би точно затова са много по-разбираеми...