Животът стои по-високо от литературата, вярвайте в утрешния ден, каза китайският писател Ю Хуа в разговор с публиката

Разговор с китайския писател Ю Хуа се състоя през последния ден от тазгодишното издание на "Литературни срещи" на фондация "Прочети София", провеждащи се под мотото "Археология на паметта". Присъствието на човека, смятан за най-великия от живите китайски писатели, привлече значително количество почитатели от България и родината му. Залата на Националния археологически институт с музей при БАН беше пълна и имаше правостоящи.
Както отбеляза във встъпителните си думи модераторката на разговора, писателката Елена Алексиева,  Ю Хуа е "един от най-забележителните, най-значимите, не само китайски, а и световни съвременни писатели - а както можем да се убедим сами с очите си тази вечер, очевидно и един от най-обичаните".
Преводач на Ю Хуа беше Стефан Русинов, който е преводач и на книгите му в България. Той е превеждал и книгите на Мо Йен и Лиу Цъсин, за да достигнат те до българските читатели.
"В живота си аз имам определени наклонности, но когато пиша, възможно най-много се разграничавам от тях. Независимо дали пиша за грозни неща, или за красиви неща, аз поддържам едно равно отношение към тях, тъй като всички неща имат причина за своето съществуване. И аз искам да напиша причината за тяхното съществуване, и според мен това е достатъчно", каза в началото Ю Хуа, отговаряйки на коментара на модераторката, че хуманизмът му личи от начина, по който той описва, но не съди собствените си герои, в книги като "Братя" (все още романът не е издаван на български).
"И аз се надявам романът ми "Братя" да излезе в България. Но Стефан е този преводач сред моите преводачи, който е с най-голяма власт", подчерта Ю Хуа. "Коя ще е следващата моя книга, която ще се появи на българския пазар, не е нито в моите ръце, нито в ръцете на издателя ми Манол. Каквото Стефан преведе, това Манол ще издаде, аз само ще подпиша договора".
"Всички писатели имат различен начин на писане, но едно общо между тях е, че всеки се опитва да достигне възможно най-близо до истината", подчерта Ю Хуа, след като Елена Алексиева напомни за неговото есе "Лъжовните творби" и го попита как усеща, че е стигнал до - неизразимата с думи - причина на нещата. "Истината може да се търси по най-различни начини, тя може да се търси посредством реалистично писане, посредством сюрреалистично писане. Точно както казахте вие, това ние, писателите, го усещаме единствено с интуицията си - дали сме успели да достигнем, посредством собствените си похвати, до това, което усещаме като истина".
"В този процес ние разчитаме силно на нашето усещане, когато измислим някакъв детайл, или някаква дума, някакво изказване, едновременно с това в главите ни се появяват още многобройни детайли, многобройни думи, изказвания, и ние трябва по-бързо от компютър да решим кой от тези детайли, коя от тези думи е най-подходящата, за да постигнем целта си. Този избор се прави посредством усещането, интуицията. При това трябва този избор да се направи скоростно, иначе ще бъде прекъснат процесът на писане!"
"За мен задачата на писането е събуждане на паметта. Много интересен е наистина слоганът на тазгодишното събитие, "Археология на паметта"! Това е много интересно, в някакъв смисъл идеята е, че писателят, който се опитва да запази истината, се справя по-добре с тази задача от археолога, защото публиката се чувства по-добре, когато чете едно литературно произведение", подчерта Ю Хуа, коментирайки темата на събитието, на което гостуваше в отговор на въпроса на модераторката.
"Освен това за самия писател е по-добре, защото археолозите трябва да ходят, да ги напича слънцето, да ги вали дъждът и да копаят в разкопките, а писателят може да си стои вкъщи. Писателите, като се изморят от работата си да откриват и пазят паметта, може да си полегнат на леглото, да послушат малко музика, да се отпуснат, да говорят по телефона - а след това да продължат да пишат", добави Ю Хуа, показвайки тънкото си чувство за хумор.
"Но как да се стигне до това, което вътре в себе си смяташ за най-важно, което трябва да се изрази. Например, кои са най-важните спомени от Културната революция за мен и кои са тези, които трябва да се изразят? И по какъв начин да бъдат изразени? Разбира се, всяко произведение си има свой начин на изразяване на тези неща и то е един наративен режим, ще го нарека. Не е точно стил, а е един режим на разказване".
"Не знам дали в България го има този израз, в Китай казваме, че "литературата идва от живота, но седи по-високо от живота". В една моя статия за Уилям Фокнър бях написал, че той е един от малкото писатели, които показват, че литературата не може да стигне до по-високо място от живота. Например, много съм радостен, Елена, че повдигнахте въпроса за романа "Братя", в него има един такъв детайл - има една сцена, в която човек взима един пирон и една тухла и се самоубива, като си забие пирона в главата с тухлата. Докато писах тази сцена, самият аз се чувствах потресен! Когато романът ми "Братя" излезе, няколко месеца по-късно ми се обади една университетска преподавателка, моя позната, да ми каже, че майка ѝ е прочела "Братя" и след като го е прочела, е плакала в продължение на няколко дни. Оказа се, че нейният баща се е самоубил по абсолютно същия начин, по време на Културната революция, с един дълъг пирон, които е забил с тухла в главата си. Напълно идентично с това, което аз бях написал! Но това, което тя ми каза след това, ме накара да осъзная колко безпомощно е моето писане пред лицето на реалността: разказа ми как, преди да погребат баща ѝ, са се опитали да извадят пирона от черепа му, но както и да са се опитвали, не са успели да го извадят. Защото се оказва, че ако го насилиш да го извадиш от главата, черепът ще се разпадне!"
"Това е животът и това е паметта! Защото паметта е сама по себе си един живот. И много съжалявах, че не съм знаел предварително за това, защото иначе можех да го добавя в романа си", подчерта Ю Хуа.
"България и Китай имат нещо общо в историята си, и това е, че и двете страни са преминали през "сиромашки период". В почти всичките си книги, в "Живи", в "Китай в 10 думи" (издадени в България от „Жанет 45“) и в "Братя", аз пиша за глада. При това аз пиша за собствения си опит, за собствения си глад, който съм преживял. Но в един момент разбрах, че един мой приятел, по-възрастен от мен с петнайсетина години, е изживял истински глад. Какво ми каза той - че е бил толкова гладен, че е бил толкова гладен, че скалпът го е засмъдял и го е напрегнал. Когато аз пиша за глада, аз пиша само като усещане в стомаха. А моят приятел ми каза, че истинският глад се усеща със скалпа. Извеждам тези два примера, за да покажа, че животът винаги ще е по-силен, по-мощен от писането. Паметта също е по-мощна от писането!"
В отговор на този коментар, Елена Алексиева призна, че докато е чела "Братя", се е разплакала и дори е получила болки в корема, които са продължили няколко дни. "Гласът на обръгналия читател" в нея ѝ е напомнил, че става дума за литература. Но след това си е казала, че това се дължи на изключително въздействащия и натуралистичен начин на описание на Ю Хуа.
"Но после си казах, че не, не е това. Просто ме обзе ужасно голяма тъга, тъга, която не можех да побера в себе си, тъга за тези хора - за това, което те са преживели, което просто се е стоварило върху тях и ги е помело. Помело е една част, а други не е помело физически, но вероятно по друг начин". Затова, докато е четяла, тя се е питала как самият Ю Хуа спи нощем, докато пише за тези неща.
"Моят въпрос е, "какво не Ви дава да спите нощем?", резюмира модераторката.
"Това е основната причина да не спя добре, да", призна световноизвестният писател. "В последното си интервю, което дадох за една българска медия, последният въпрос беше "кое те стопля", и аз отговорих - да се наспя. Когато пишех "Братя", бях още на малко над 40-годишен, все още в едно добро физическо състояние и бях в едно лудешко състояние. Пишех от два следобед до шест, след което вечерях, след това спях два часа от 8 до 10, след това продължавах да пиша до разсъмване, след това не можех да заспя и разчитах на приспивателни, които по това време горе-долу действаха, сега вече не ми действат толкова добре. След това се събуждах към обяд, хапвах нещо и продължавах да пиша и така всеки ден. Това продължи към един месец, всеки ден, побъркано състояние. В някакъв момент се почувствах като болен и се наложи да почина известно време, преди да продължа, защото не можах да я напиша за един месец... но това беше едно извънредно състояние, в което се намирах!"
"Всъщност на мен много ми се иска то да се върне, но то не ще да се връща", разкри Ю Хуа. "Ще ти разкажа една история, много интересна...тези няколко дни със Стефан извървяхме 40 км из София. Един ден бяхме на една пейка, печахме се на слънце и Стефан ми разказа един твой разказ - за това, как един син купил на баща си гробно място", разкри той, обръщайки се към модераторката Алексиева.
"Историята е за един човек, който за рождения ден на възрастния си баща му купува подарък - гробно място". След първоначалният шок, синът му обяснява, че гробните места са скъпи и в крайна сметка героят на разказа приема подаръка и у него се появява желание "да иде да си види имота".
"А сега ще разкажа една моя история. Докато пишех "Братя", горе-долу бях на 43-44. Баща ми беше на моята възраст сега, 65. Баща ми се обади и ми каза, че е купил гробове за мен, за брат ми, за снаха ми и ми каза, че гробовете ни са със страхотна гледка! Освен това е купил гробните ни места да са заедно, включително на съпругата ми и на детето ми! По това време детето ми беше на 10 години. И понеже баща ми каза: "Това гробно място е на едно хълмче, много е красиво! И ако не се купят сега, не могат да се намерят толкова хубави гробни места!" И аз му казах - "не ща! От името на всички нас, на съпругата ми, на детето ми, отказваме тоя подарък! Не ща да заспивам вечер с мисълта, че в родния ми край ни чака гроб!" Но в крайна сметка баща ми се оказа прав. В момента наистина няма толкова хубави гробни места!", призна писателят.
"И когато Стефан ми разказа за този твой разказ, това ме вдъхнови да си напиша и аз моята история, може би също в разказ. Стефан ще я преведе на български! И тогава можем отново да се съберем с Елена и да си говорим за тези два разказа. Дори е възможно тези два разказа да се сложат в една книга и Манол да я издаде", предложи Ю Хуа през смях.
"Ами аз сега вече наистина не знам какво да кажа", призна модераторката. В отговор се чу коментарът на Манол Пейков: "на Стефан (Русинов) няма да вземем гробно място!"
В тази връзка Елена Алексиева насочи следващия си въпрос към Стефан Русинов. Някои книги, някои произведения, които не просто те викат, ами ти повеляват да ги преведеш - точно ти и никой друг, отбеляза тя, като изрази подозрението си, че така Стефан Русинов е започнал да превежда книгите на Ю Хуа.
"Не си съвсем права", отговори българският преводач на Ю Хуа. "Вчера с Иво говорихме, как много чуждестранни издатели издават първо тези негови романи, които са супер затрогващи и заради тях има интерес и към по-ранните му разкази, които са брутални, кървави, експериментални. А пък аз съм обратният случай", разкри той, допускайки, че е единственият подобен преводач на Ю Хуа.
"Аз съм абсолютно влюбен и привлечен по този начин, който описваш ти, от разказите му, от тази кървавост и експерименталност! И ако ги нямаше разказите му, аз щях да имам различно усещане за неговите романи и нямаше да ги преведа. За мен беше много важно да знам, че човекът, който е написал тези кървави разкази, е написал книга като "Живи". Това дава съвсем друго усещане... за мен е много важно в щастието, например, да виждам, че има някаква нотка на тъга. Когато усещам нотка на тъга в щастието, знам, че това е същинско щастие, а не повърхностно щастие. И когато знам, че в "Живи", който - с всичката смърт в него - е толкова топъл роман, я има тази бруталност на човека, който е написал тези ранни разкази, за мен това е едно друго произведение, което вече ме привлича да му обърна внимание и да го преведа. Но със сигурност, макар и не точно такава любов, каквато ти казваш, когато го прочетох, първата ми мисъл беше "това трябва да го има на български - може би не аз, но някой трябва да го преведе", разкри Стефан Русинов, с което заслужи аплодисментите на публиката и на самия Ю Хуа.
Сменяйки донякъде темата, Елена Алексиева попита как китайските му читатели възприемат иронията, която Ю Хуа включва в произведенията си в обилни дози. Обиждат ли се читателите в Китай от иронията на автора-сънародник, както се случва с някои български читатели?
"Повечето ми китайски читатели възприемат произведенията ми като трагични", отговори Ю Хуа. "Но долавят и хумористичния елемент. Примерно за "Братя" са ми казвали, че е смешен роман. И наистина те възприемат по този начин моя хумор - че той не е насочен срещу нещо, а просто е хумор! Например, когато пишех "Братя", в този персонаж, Плешивеца Ли, в неговата реч има както хумор, така и мръсотии, така и крилати фрази, които са необходимост на епохата. Той непрекъснато повтаря една дума - "копеле, негодник". Когато тази книга излезе в Япония, видях една рецензия от един японски критик, който още в началото казва, че след като е прочел романа, е започнал да псува по същия начин и за всичко му се псува вече. Така че той е възприел този хумор, вложен в него".
С това разговорът с модераторката приключи и се премина към въпроси от публиката. Първият зададе съпругата на Стефан Русинов, която искаше да знае дали авторът се ядосва на преводачите си.
"Не, не им се ядосвам. Много съм близък с всички свои преводачи. Мен Стефан не ме затрудни особено", разкри Ю Хуа.
"Ще ви споделя една история за една от моите италиански преводачки, Силвия Поци, която Стефан познава. Понеже романът ми "Братя" започва със сцена, в която главният герой Плешивецът Ли, гледа тайно женски дупета в тоалетната и сцената е пълна с описания на задници. Но на китайски е достатъчно да се използва просто думата "задник". На италиански има много думи за задник и в различен контекст трябва да се използва различна дума за задник. И Силвия ми изпрати един много дълъг списък с всички сцени, в които се появяват задници, за да ме пита в коя сцена какъв задник точно се появява! Аз ѝ казах: "Какъвто задник на теб ти харесва..."
Следващият въпрос от публиката правеше сравнение между Ю Хуа и Мо Йен. Читателката беше забелязала, че (в превода - бел. авт.) и двамата използват "изключително изчистен и конкретен език", в който всяка дума си тежи на мястото, като попита дали това е специфична особеност на китайската литература.
"На китайски поне стилът на Мо Йен е напълно различен от моя! Аз наистина използвам доста прост стил, а неговият е доста сложен, с доста думи. Ако аз съм едно малко поточе, той е една буйна река!", отговори Ю Хуа, като за момент допусна, че може би Стефан Русинов има затруднения с превода на Мо Йен.
"Вчера ме интервюира една много млада журналистка, която е чела и моите книги, и книгите на Лиу Цъсин и каза, че все едно са ги превеждали различни хора. Аз си помислих, че се е справил много добре! Не можеш да използваш моя език, за да превеждаш произведенията на Мо Йен...шегувам се, шегувам се. Всъщност моите книги, въпреки че са написани по прост начин, са много трудни за превеждане! Стефан сподели тези дни, че когато е превеждал "Живи", не е бил доволен от първата чернова изобщо, защото не е успял да намери начин да пресъздаде усещането, което оригиналът му е дал. Затова го е оставил настрани за известно време, докато не е открил правилното усещане, тогава го е препревел. Мо Йен има ли друг преводач? Може би сте чели от другия преводач."
След това сънародник на Ю Хуа го попита какви съвети има към младите хора.
"Самият аз в момента съм в объркано състояние. Самият аз чакам момента, в който ще имам съвети към себе си, но този момент не е дошъл! Съжалявам, нямам никакви съвети", гласеше неочакваният отговор. "При всички положения - вярвайте! Че утре ще е по-добре от днес. Така днес ще ви е добре. И утре продължавайте да мислите по същия начин!"
"Режисьорът Джани Мо (направил филм по романа "Живи"- бел. авт.) беше първият читател на "Живи" след съпругата ми. Преди това той се канеше да адаптира една моя повест, "Грешка край реката", спомни си Ю Хуа, като сподели, че след излизането на филма, са го канили многократно в чужбина - във връзка с филма, в който били направени много промени спрямо оригинала на книгата. Но филмът, на свой ред, изиграл много важна роля в това, книгата да бъде преведена по света.
Първия път, когато Ю Хуа е напуснал Китай, е било през 1995 г., именно за да представи филма.
"Джани Мо вече беше голям режисьор и беше много скъпо да го поканят", отбелязва Ю Хуа.
Първата държава, която е посетил, е била Франция - защото там са го поканили. Тогава му предложили да пътува с прекачване през Хонконг - изключително дълго пътуване. "Няма проблем! Ако ще с трактор, но ще дойда", бил отговорът на писателя.
"На този свят няма правилни и грешни неща, въпросът е какво усещаш, какво ти е достатъчно познато, че да го възприемеш като правилно", сподели прозрението си Ю Хуа малко преди финала, сравнявайки филма с книгата си, на която е базиран.
След това писателят даде автографи на събралите се почитатели.