Африка и надпреварата за критичните минерали - ще успее ли континентът да превърне богатствата си в просперитет?

Светът навлиза в нова битка за ресурси, а Африка може да се окаже в самия ѝ център. Надпреварата за критични минерали - метали, от които зависят зелените технологии, електромобилите, батериите и дори центровете за данни, захранващи изкуствения интелект, може да се превърне в повратен момент за континента, пише Ройтерс в свой анализ.
Африка вече е голям производител на ключови за енергийния преход метали като мед, кобалт и манган, но това обаче далеч не е целият ѝ потенциал.
Континентът притежава около 30 на сто от световните запаси на минерални суровини, но делът му в приходите от тях е едва 10 на сто, сочат данни на института „Брукингс“ (Brookings Institution), а в недрата на земята вероятно се крият още богатства. Трудно е обаче да се каже колко са те, тъй като през 2024 г. Африка е била обект само на 10 на сто от световните инвестиции в проучване за минерални залежи, според базирания във Вашингтон мозъчен тръст мозъчен тръст „Център за стратегически и международни изследвания“ (CSIS).
Това обаче може да се промени. С нарастването на глобалното търсене Африка все повече се превръща във фронтова линия в борбата за ресурси. Западът и Китай се съревновават за достъп и влияние върху метали, които са основополагащи както за зелените технологии, така и за центровете за данни за изкуствения интелект.
Въпросът е дали Африка ще успее да се възползва от този момент.
За целта континентът ще трябва да скъса с дългата си история на експлоатация на природните ресурси от външни сили.
Европейската колонизация на Африка в края на XIX и началото на XX век полага основите на неравнопоставени търговски отношения, при които суровините се добиват в Африка, а след това се изнасят за пазарите в чужбина. Този модел до голяма степен продължава и днес, се посочва още в материала а Ройтерс.
От каучуковите плантации в Белгийско Конго (днешната Демократична република Конго) през златните находища в Република Южна Африка до медните мини на територията на днешна Замбия - африканците са давали труда, потта и дори живота си, докато печалбите са отивали при чуждестранни собственици.
Днес все повече африкански правителства осъзнават, че световният глад за критични метали може да предостави уникален шанс да бъдат променени правилата на играта.
От добив към преработката
Един от очевидните начини африканските държави да задържат по-голяма част от стойността, създавана от минната индустрия, е да изградят собствен капацитет за преработка на суровините.
Индонезия вече показа как може да се случи това. През 2020 г. страната забрани износа на никелова руда и принуди миннодобивните компании да инвестират в предприятия за преработка на минерални суровини.
Стратегията се оказа толкова успешна, че днес Индонезия е водещият световен производител на никел и изнася широка гама никелови продукти - включително високочист метал и никелов сулфат за производителите на батерии - пример, който бе забелязан от африканските държави.
Зимбабве въведе ограничения върху износа на литий, Гвинея - върху боксита, а Демократична република Конго - върху кобалта и медта. Целта е една, а именно природните богатства да се използват като основа за развитие на собствена преработваща индустрия.
Пътят обаче не е лесен. Според съвместен анализ на консултантската компания за търговия със суровини Си Ар Ю (CRU) и Световната банка (СБ) от юни препятствията пред успешния преработващ бизнес са „огромни“.
Електроснабдяването, инфраструктурата, логистиката, техническият капацитет и държавната политика трябва да работят едновременно. Само тогава бизнес с традиционно ниски маржове може да остане печеливш дори когато цените на суровините падат.
Понякога тези фактори могат да се окажат дори по-важни от самите минерални залежи.
Показателен е примерът с Ангола. Страната изгражда алуминиев завод в пристанището на град Бара до Данде, въпреки че няма нито боксит, нито капацитет да го преработва до междинния материал алумина, от който се рафинира алуминият.
Това, което Ангола притежава, е дълбоководно пристанище, подходящо за обработка на суровини, както и стратегическо местоположение в свободна търговска зона. Така проектът може да се възползва от обща инфраструктура, благоприятни бизнес условия и надеждно електроснабдяване.
Коридори на властта
Ангола се намира и в края на един от най-големите инфраструктурни проекти в Африка на юг от Сахара - проект с огромно значение за стремежа на региона да намали зависимостта си от външни сили.
Това е коридорът „Лобито“ - инфраструктурна система от нови и съществуващи железопътни линии, която свързва миннодобивните райони на Централна Африка с анголското пристанище Лобито.
Амбициозният проект има силната подкрепа на САЩ и Европа не само заради икономическите ползи, които може да донесе, но и заради стратегическото му значение.
Коридорът „Лобито“ осигурява на региона маршрут за износ на суровини на Запад, който е алтернатива на построената от Китай железопътна линия ТАЗАРА, която свързва Замбия, която няма излаз на Индийския океан, с танзанийското пристанище Дар ес Салам.
По ТАЗАРА преминава голяма част от медта и кобалта в региона по дългия им път към китайските пристанища.
Китайски компании притежават и управляват някои от най-големите медни и кобалтови мини в региона. Така започва верига за доставки, която завършва с произведени в Китай електромобили или съвсем обикновени климатици. Коридорът „Лобито“ е пряко предизвикателство към това господство.
Проектът съкращава времето за превоз на товари от мините в Конго до океана от повече от месец на около седмица. Това намалява рисковете и може да улесни бъдещи частни инвестиции.
Китай реагира на това, като пое с ангажимент на стойност 1,4 млрд. долара за модернизирането на ТАЗАРА – железопътна линия, чието изграждане Пекин финансира през 70-те години.
В крайна сметка двата железопътни коридора - единият на Запад, другият на Изток, могат да се окажат печеливши и за Конго, и за Замбия.
Двигатели на растежа
Коридорът „Лобито“ обаче има амбицията да бъде нещо много повече от бърз изход за африканските метали към световните пазари.
Идеята е той сам по себе си да се превърне в двигател на икономическия растеж, създавайки земеделски, промишлени и технологични центрове по протежение на 1800-километровия маршрут.
Западните партньори инвестират не само в железопътни линии, пристанища и друга физическа инфраструктура. Те влагат средства и в това, което Европейският съюз определя като „мека свързаност“ - улесняване на търговията, техническо и професионално обучение и създаване на местни работни места.
Резултатите вече се виждат в Ангола. Там железопътната инфраструктура просто се модернизира, вместо да бъде изграждана от нулата, както се очаква да стане с планираното продължение на линията към Замбия през 2030 г. А модернизацията създава икономически възможности много по-бързо.
По пътя си към Лобито медта и кобалтът от Демократична република Конго вече са придружавани от земеделски продукти от Ангола, произведени в селскостопанския район на страната - провинция Уамбо.
Миналия ноември Ангола изнесе за първи път авокадо за Европа благодарение на финансирана от ЕС платформа за търговска логистика и инвестиционна програма на стойност 50 млн. евро за устойчиви селскостопански вериги.
Именно този цялостен подход към коридора „Лобито“ може да предложи изход от историческия капан на Африка, защото дори изграждането на преработващи предприятия не гарантира, че богатството ще достигне до местната икономика. Заводите могат да функционират като своеобразни изолирани експортни анклави - произвеждат за чуждите пазари, но ползата за местната икономика остава ограничена.
Производството на мед в Демократична република Конго вече до голяма степен е под формата на високочист рафиниран метал. Въпреки това страната изнася почти целия този метал за Китай, където той се превръща в готови промишлени изделия.
Ако Африка иска да получава по-голям дял от приходите от своите минерални богатства, този модел трябва да се промени.
Миньорите от миналото
Може би най-голямото предизвикателство пред африканските държави, които искат да превърнат минералните си богатства в устойчив икономически растеж, е какво ще се случи с хората, които традиционно работят в мините.
Предполага се, че около 10 милиона души в Африка са пряко заети в малки и занаятчийски мини, а още много хора разчитат на този добив, за да преживяват.
Африканците добиват полезни изкопаеми от хилядолетия, а малките колективни рудодобивни дейности са били обичайни през по-голямата част от това време - особено в селските райони, където възможностите за работа са ограничени.
Работата е опасна, но това не спира в нея да участват жени и деца. Смъртните случаи са чести, а последиците за околната среда могат да бъдат опустошителни.
Думата „занаятчийски“ създава впечатление за независима дейност. На практика обаче дребният добив често прилича повече на форма на зависим труд. Добитата от земята руда се продава на прекупвачи за малка част от реалната ѝ стойност.
В конфликтни райони, като източните провинции на Демократична република Конго и някои държави от Сахел (географски район в Африка, който представлява преходна зона между пустинята Сахара на север и по-влажните тропически райони на юг), дребният добив може да представлява откровен принудителен труд в мини, контролирани от въоръжени бунтовнически групировки.
Милиони африканци, които се занимават с традиционен добив, и днес са в правна сива зона заради закони, въведени още през колониалната епоха, които обявяват този вид местен добив за незаконен.
Резултатът е криминализиране на милиони хора, загуба на приходи за държавите и сериозна етична дилема за западните компании. Много от тях основателно се опасяват да купуват метал, който може да съдържа руда, добита в занаятчийски мини.
Правят се множество опити този сектор да бъде узаконен, като работещите в него бъдат включени в официалната минна индустрия. Най-амбициозната инициатива е в Конго - страна, която отдавна е подложена на критики заради т.нар. кървав кобалт.
Правителството в Киншаса вече неведнъж се е опитвало да намери начин да включи „незаконните“ миньори в официалния сектор, но без успех.
Сега обаче има надежда за по-добри резултати благодарение на новите квоти за износ на кобалт, разширените правомощия на държавния минен регулатор „Ентерприз Женерал дю Кобалт“ (Entreprise Generale du Cobalt) и новата схема, разработена съвместно с доставчика на миннодобивни материали и суровини „Юрейжън Рисорсиз Груп“ (Eurasian Resources Group - ERG). Тук обаче се крие и един парадокс.
Ако Западът иска кобалта на Конго, но не иска да разчита на китайски оператори, ще трябва да се обърне към сектора на дребния добив, но трябва да има гаранции, че добитият метал не е свързан с нарушения на човешките права.
В интерес на всички е миньорите, които добиват полезни изкопаеми по традиционния начин, да бъдат извадени от сивата зона и включени в официалната икономика.
За самата Африка това може да се окаже и най-важният инструмент за промяна на една болезнена историческа история - тази на експлоатацията, насилието и богатствата, които твърде често са напускали континента, без да променят живота на хората, които ги добиват.
Днес светът отново има нужда от африканските ресурси. Въпросът е дали този път Африка ще успее да получи и по-голямата част от ползите.