"Невижданите" промени и кризи са мит

Настъпи времето да спрем да гледаме на кризите като на извънредни събития и да приемем колко често всъщност ни връхлитат шокове. Задачата на прогностиците и на политиците не е да предвиждат всяка следваща катастрофа, а да съсредоточат вниманието си върху устойчивостта. Това пише Стивън С. Роач, преподавател в Университета "Йейл", в своя статия за "Проджект синдикейт".  
"Право да ви кажа, кристалната ми топка така се е напукала от "невиждани" събития, че вече загубих бройката на пукнатините по нея. Седемдесетте години на миналия век бяха десетилетието на извънредни сътресения: петролният шок от 1973 г. преля в "Голямата инфлация" и периода на стагфлация, за да се положат основите на уникална фаза в следвоенната епоха. Последвалият етап на падаща инфлация през 80-те години направи така че, филмът на ужасите от 70-те да тръгне в обратна посока, та чак до 90-те. Те на свой ред приключиха с Азиатската финансова криза. И така се изляха основите на това, което първоначално беше прокламирано като първата криза на глобализацията", пише той. 
Днес си спомняме за тези събития като за обикновени трусове, предхождащи сеизмичните шокове. Информационно-технологичната революция и "дот-ком балона" от края на 90-те и началото на Новия век дадоха сигнал за изобилието от свръхнадценени активи, които засегнаха световните пазари на недвижими имоти и редица финансови инструменти, като започнем от високорисковите ипотечните кредити та чак до по-всеобхватните кредитни потоци и пазара на акции. Когато музиката спря и светлините угаснаха, трансграничната и междуинструментална "зараза" подхрани световната финансова криза от 2008 и 2009 г. - друго извънредно сътресение за това, в което светът вече се беше превърнал по онова време - свят, разтърсван от кризи. 
И точно когато никой не предполагаше, че условията по света едва ли биха могли да станат още по-лоши, ни връхлетя пандемия, каквото се появява веднъж на столетие. А екстремни климатични явления преобърнаха традиционните ни разбирания с краката нагоре, така както сториha и покачващата се приливна вълна на протекционизма, търговските и технологични войни, както и вероятният сблъсък между двете супер-сили САЩ и Китай. Добавете към това пламналата война в Източна Европа и в Близкия изток и ще видите, че "невижданото" стана новото нормално. Обърнете внимание, че списъкът от най-добре продавани книги днес е пълен със заглавия за "пермакризи" и "поликризи", допълва експертът.
"Циникът вътре в мене ми нашепва: "Бях там и направих това". Но само защото си изкарвам хляба с прогнози от половин век на сътресения не значи, че съм придобил дарбата да знам какво предстои. Но затова пък ще споделя три важни урока, на които ме научи моят опит в усилията ми да проумея какво се крие зад неясното бъдеще. 
На първо място се научих да очаквам неочакваното. Човешките същества са склонни на авторегресия, винаги се вторачват в миналото като най-добрия пророк. Политиците са особено предразположени към този късоглед подход – все поправят недостатъците на системата, довели до минала криза, но никога не се питат какво може да предизвика следващия шок. Ето ви и пример: в края на 90-те години на миналия век, азиатските икономики натрупаха мощни външни резерви – действие, което трябваше да ги предпази от следваща Азиатска финансова криза, но стояха безучастни на шока, който действително се случи като последица от "пукането на балона" на пазара на акции, посочва той. 
На второ място научих, че съществува несъмнен континуум между една т. нар. "невиждана" епоха към друга. Една криза има склонността да поражда следващата. Водено от великия Пол Волкър, Управлението за федерален резерв (УФР) на САЩ взе крути мерки, за да "окошари"  периода на "Голямата инфлация". Така направиха и други централни банки. Но вместо да спечелят войната, политически отговорните лица пожертваха мира по един нелеп начин - те сведоха лихвените проценти до прекалено ниско ниво в името на финансовата стабилност.
Тъкмо когато капиталовите пазари бяха блокирали по време на Азиатската финансова криза, централните банкери откриха чудотворния лек на лихвените процента до почти нулевия долен праг. И така се положиха предпоставките за "балонизиране" на активите – не само на акциите, но също на облигациите и на кредитите. Точката на кулминация дойде десетина години по-късно със световната финансова криза. 
Третият урок е, че кризите и последващите "извънредни" събития са правилото, а не изключението. Изправяли сме се средно по една катастрофа на всеки три или четири години през последните десетилетия. Дълговата криза в Латинска Америка през 1982 година беше съпроводена от срива на фондовите борси през 1987 година и кризата на спестяванията и заемите в САЩ от 1986 до 1995 години; имплозиите (обратен на експлозията процес – бел. авт.) в Япония (1990); в Мексико (1995); в Азия (1997); надвисналия над бездната на колапса хедж фонд "Лонг търм кепитъл мениджмънт" (Long Term Capital Management) (1998); срива в резултат на "пукането на дот-ком балона" (2000); счетоводния скандал с "Енрон" (Enron) през 2001 г.; бедствието с ипотечните кредити (2007); суверенната дългова криза в еврозоната (2010); свръхреакцията на страха от нормализиране на политиката на УФР (2013); срива на фондовия пазар в Китай (2015), търговската война на САЩ с Китай (2018); Ковид-19 (2020) и деглобализацията (2023). 
Така погледнато, прогностиците са изправени пред, по всяка вероятност, непосилната задача да предсказват бъдещето. Разбира се, това е валидно и за политиците - да конструираш една далновидна политика, съобразена с очакваната по-скоро, отколкото по-късно, криза в контекста на едно мъгляво бъдеще е все едно да балансираш тежест на главата на карфица. 
Но и трудно може да служи като извинение за политически грешки, за неправилни оценки на пазарите на активи или пък грешно насочени ресурси в икономиката. 
"Писнало ми е от политици, бизнес ръководители и инвеститори, които в хор вдигат рамене и заявяват: "Не винете мен", пише Стивън С. Роач. 
Шоковете ни съпътстват и ще продължават да ни следват. Нашата задача не е да предсказваме следващата криза, макар че все ще се намери някой да го върши, а да насочим вниманието си към устойчивостта. Така е - да следваш политически курс в рамките на мандата и да ограничаваш вероятността от неправилно разпределяне на ресурсите е лесно да се каже, но е трудно да се изпълни. Не е и извинение да ставаме жертва на мита за невижданите сътресения, заключва авторът на "Проджект синдикейт".