Цифрите показват ясно тенденцията. От януари до септември тази година 72 700 новозеландци са напуснали страната, а нетният миграционен прираст през септември е бил 12 400 души – най-ниското равнище от 2013 г. насам (без периода на пандемията) и значително под отчетените през септември 2024 г. 42 000 души. Това безпрецедентно по мащабите си напускане, което оказва осезаем ефект върху държава с население от 5,3 милиона души, привлича вниманието на международните медии, отбелязва новозеландското издание „Стъф“, цитирайки данни на статистическата служба.
Възниква въпросът защо много новозеландци – често описвани с прякора „кивита“ – напускат страна, смятана за желана туристическа дестинация и предпочитана от мнозина австралийци за пенсиониране. Най-непосредствените причини за ускоряването на тенденцията, която се наблюдава от години, са рецесията, нарастващата безработица и жилищната криза, която – подобно на други държави – оказва растящ натиск върху домакинствата. В същото време, както се отбелязва във видеоклип на Economics Explained, новозеландците могат да разчитат на „много висок стандарт на живот, добро образование, стабилни правителства, добър достъп до здравни услуги и относително равноправна култура“.
Защо тогава да се преместват?
Опозиционната Лейбъристка партия обвинява десноцентристкото правителство, като посочва, че „кивитата гласуват с краката си“. Анализатори обаче подчертават, че причините са свързани и със структурни особености на Нова Зеландия. Днес страната има емиграционен процент, съпоставим с този на развиващи се и дори воюващи държави – най-високият сред страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).
Голяма част от напускащите се установяват в Австралия, където живеят около 10 на сто от всички новозеландци. Географската близост и тесните двустранни отношения улесняват свободното движение на гражданите. Напускащите често са млади, високообразовани и в началото на своята професионална кариера. Досега недостигът на кадри се компенсираше чрез имиграция от Китай и Индия, но притокът на квалифицирани работници рязко намалява.
Освен новозеландците, и много чужденци, които са пристигнали в страната чрез либерализирани процедури за визи и разрешителни, също избират да се преместят в Австралия.
Икономиката на Нова Зеландия е ограничена от малкия национален пазар и географската отдалеченост. Тежката промишленост не е конкурентоспособна, тъй като „всичко, което може да се произведе в Нова Зеландия, може да бъде произведено в Азия по-евтино, в по-големи количества и по-близо до ключовите морски маршрути“, отбелязва италианското издание „Интернационале“.
Това важи и за финансовите услуги, които трудно се конкурират със Сингапур или Сидни. Близките политически и икономически връзки между Уелингтън и Канбера допълнително улесняват компаниите да оперират от Австралия, а не от Нова Зеландия.
Страната развива специфични индустрии, свързани с местните условия – туризъм, местни услуги, регионални морски дейности и високопродуктивно селско стопанство. Земеделието е силно механизирано и не предлага достатъчно работни места за младите, които предпочитат градска среда и професии в други сектори.
В резултат половината от националния брутен вътрешен продукт вече се формира от сектора на недвижимите имоти – продажби, наеми, строителство, финансиране и управление. Това е довело до рязко поскъпване на жилищата до нива, недостъпни за много новозеландци, особено младите, които именно поради това често решават да напуснат страната.
Жилищният пазар в Австралия също е под напрежение, но възможностите за работа са повече, а новозеландските студенти, които учат в Австралия, плащат същите такси и имат достъп до същите държавни заеми като местните.
Перспективите за обръщане на тенденцията изглеждат ограничени. Премиерът Кристофър Лъксън заявява, че решението е „да се изгради дългосрочна перспектива, която да убед и гражданите да останат“, пише „Економист“. Това обаче е трудна задача. През 2009 г. тогавашният премиер Джон Кий си постави за цел „да настигне Австралия до 2025 г.“. Днес в Уелингтън коментират с ирония, че по-реалистична цел би била „да изпреварим Фиджи до 2050 г.“.