Приемната грижа не е просто решение да отвориш дома си за дете в нужда, а дълбока лична и семейна отговорност, която променя изцяло живота на поелите по този път. Тя изисква безкрайно търпение, пълна отдаденост, готовност за справяне с ежедневни предизвикателства и най-вече – осъзнаването, че даваш подкрепа и сигурност временно, докато се намери най-доброто решение за бъдещето на детето. За емоционалната страна, изпитанията и отговорността разказват за БТА Фатме Мехмедова и Красимира Савкова – две жени с дългогодишен опит от Търговище, отдали сърцата си на приемното родителство.
Пътят към приемната грижа и за двете жени започва със силен емоционален подтик, който впоследствие се превръща в осъзнат избор на цялото семейство.
За Фатме Мехмедова повратният момент настъпва по време на престой в болницата с нейния син, където чува гласовете на пет деца от институция, които лежат в съседната стая. Любопитството и майчинският ѝ инстинкт я отвеждат при тях. „Влязох в тяхната стая. Всеки има нужда от прегръщане. Това ме стимулира да избера приемната грижа“, спомня си с вълнение тя.
Тази среща преобръща съзнанието ѝ. Мехмедова постепенно започва да подготвя семейството си и най-вече своя син за възможността в дома им да влезе друго дете. Тя го води в институцията, където заедно носят бонбони и дрехи, за да разбере момчето средата, в която живеят тези деца и сам да прецени дали е готов да сподели дома си. Подкрепена от близките си, решението се превръща в обща семейна кауза.
При Красимира Савкова, която се грижи за приемни деца от 2013 г. насам, първоначалният тласък също е емоционален – моментът съвпада с национална кампания за набиране на приемни родители.
„В началото беше чисто емоционално. Имах малки деца и ми беше интересно какво ще е да поема ангажимент към едно дете, което има нужда“, споделя Савкова.
Тя обаче подчертава, че преминатото тримесечно обучение със специалисти променя първоначалните ѝ представи и ѝ помага да разбере колко комплексен е този процес. За нея е било задължително първо да получи пълната подкрепа на близките си. „Цялото семейство участва в това да си приемен родител, по-точно приемно семейство. Аз го обсъдих с децата си, с мъжа ми, с родителите ми. След тяхното одобрение тогава кандидатствахме", добавя тя.
През дома на Савкова до момента са преминали осем деца, повечето от които на ниво родилен дом. Опитът ѝ показва, че грижата се различава съществено в зависимост от възрастта. Докато при бебетата ежедневието е свързано предимно с физически грижи, хранене и прохождане, при по-големите деца приемният родител трябва да се съобразява с преживените от тях травми.
Особено голямо изпитание за приемните семейства са децата със специфични потребности и тежки здравословни проблеми. Савкова разказва за един от най-трудните си случаи – момиченце, настанено при нея едва на три месеца, което остава в семейството почти седем години.
„Извървяхме много трудности, изключително много. Бяхме при много лекари, докато я вдигнем на крака, да може да ходи, да се развива, да говори“, разказва тя. Включването на такова дете в образователната система също изисква огромни усилия, тъй като яслите и детските градини не винаги разполагат с достатъчно ресурс. В нейния случай решаваща се оказва подкрепата на учителите и директора.
Савкова е категорична, че обществото и образователните институции не трябва да поставят етикети на тези деца: „Ако преподавателите приемат детето като всички други, няма да има никакъв проблем.“
От своя страна Фатме Мехмедова изтъква, че търпението е ключово, защото приемният родител никога не знае какви специфики и характер ще носи детето, което поема.
За Мехмедова приемната грижа никога не е била просто работа или изпълнение на служебни задължения, а пълна себеотаване. „Това дете има единствено теб. Ти си вселената на детето“, категорична е тя.
С течение на времето връзката става толкова силна, че в грижата се включват роднини, съседи и цялата местна общност. Въпреки че децата знаят, че приемните родители са техни „леля“ и „чичо“, емоционалната близост често кара малчуганите да ги нарекат „мамо“ или „татко“. „Детето има нужда да ти каже мама. Както всяко дете, нали. Има нужда да ти каже мама, но то знае, че аз не съм мама“, разказва Фатме.
Тя обръща внимание и на факта, че обществеността често има погрешна представа за начина, по който функционира приемната грижа. Кандидатстването е свързано с обстойни проверки на доходите, жилището и семейната среда. „Не е така, че някой просто идва и казва: Това дете ми е много красиво и аз искам да го взема“, обяснява Мехмедова.
И според Савкова от изключителна важност е координацията между социалните работници и приемните родители да бъде добра, като предлага новите социални служители да преминават през практически обучения съвместно с опитните приемни майки.
И двете жени са единодушни, че най-тежкият момент в приемната грижа – емоционално и психически – остава раздялата. В него обаче се крие и истинският смисъл на тази мисия: да дадеш на детето дом и любов, когато то има най-голяма нужда, и да му дадеш тласък към неговото собствено бъдеще.
Фатме Мехмедова определя първата раздяла като вододел за всеки приемен родител. „Докато не се разделите, докато нямате първа раздяла, вие не сте професионални приемни родители”. Според нея това не означава родителят да стане безчувствен, а да осъзнае, че е дал на детето сигурност и обич за времето, в което то е имало нужда от тях.
За Красимира Савкова удовлетворението идва от постигнатата крайна цел: „Фактът е, че ти си поставил целта това дете да е добре и да има бъдеще и накрая тя е достигната. Това ти е достатъчно удовлетворение.“
Че приемната грижа променя съдби, показва и историята на първото отгледано от Фатме дете. Неговите осиновители останали толкова благодарни за положената грижа, че самите те решили да станат приемни родители. „Първо моето дете осиновиха, следващо дете осиновиха и станаха приемни родители. И до ден днешен поддържаме връзка“, споделя тя с гордост.
Въпреки болката от разделите, Фатме Мехмедова споделя, че от 12 години не е спала без дете в къщата си и не си представя живота по друг начин: „Не искам моето легло да е празно! Само сериозен здравословен проблем може да ме откаже от приемното родителство.“
Радостна е от факта, че е успяла да убеди и други хора, да поемат по пътя на приемното родителство: “Да, имам вече двама приемни родители, които аз съм привлякла и насочила. Едната от тях в Търговищка област е на-младата приемна майка. Вижда че кой може да бъде и кой не. Вижда се любовта към децата - най-важното. Не е да ги гледаш известно време и после да се разделиш. То трябва да има голяма любов към детето”.
Така, между обичта и раздялата, двете жени от Търговище продължават да доказват, че приемната грижа е най-висшата форма на отговорност – да отвориш вратата и сърцето си за едно чуждо дете, да му дадеш крила и да го пуснеш да лети - в нов дом с осиновители или да се върне при биологичното си семейство.