Най-трудният момент при приемното родителство е раздялата, казва приемната майка Риола Стоичкова

Най-трудният момент в приемното родителство е раздялата с детето, каза за БТА приемната майка Риола Стоичкова от кюстендилското село Радовци. През последните години домът й е дал подслон, грижа и сигурност на няколко деца, изведени от рискова среда. 
„Вече осемнадесет години съм приемен родител. Това ми беше мечта още от преди време, когато разбрах, че в Кюстендил ще има програма за приемни семейства. На мен и на съпруга ми не ни трябваше и една седмица, за да решим, че искаме да се грижим за такива деца“, разказа приемната майка. И допълни, че е родила сина си на тридесет и седем години, но ако е могла, щяла да роди поне още едно дете.
„Обичам децата. Те зареждат с позитивна енергия, крепят те и сякаш се подмладяваш. Тази работа не бих я заменила с никоя друга“, посочи Риола Стоичкова. Тя каза, че винаги е имала страхове за това дали едно детенце може да се привърже, добре ли ще му бъде при семейството, дали ще си допаднат. 
„Първото детенце, което взех, беше с увреждане и в тежко състояние. Тя беше с атипичен аутизъм, не можеше да говори, не можеше да контактува. Беше като едно малко уплашено животинче. Когато я взех от социалната институция, се качихме в автобуса с нея, а тя се мушна между седалките от страх, от паника. Никой не ми беше казал, че това детенце не е никога качвано в автобус, че не е возено в кола. Бавно и полека нещата се получиха. Седем години гледах това детенце, стана голяма девойка. Ходеше на училище, контактуваше, говореше, смееше се. Беше неразделна част от нашето семейство“, разказа приемната майка. 
Тя признава, че раздялата е най-тежка при приемното родителство. Най-трудната й раздяла обаче е с друго момиченце, също с увреждане, което семейството й искало да осинови. 
„Взех я на три годинки. То беше едно такова мъничко човече, усмихнато, лъчезарно, с една голяма кукла, която не можеше да носи. На цялото семейство ни влезе под кожата това дете. Когато ме гушнеше, казваше: „Мамо, обичам те“. Раздялата с нея ни беше много тежка. И двамата със съпруга ми сме плакали, когато я предадохме“, разказа още Риола Стоичкова. 
Тя признава, че е наясно, че когато човек става приемен родител, трябва да знае, че това е работа, за която се плаща, че не трябва да се влагат чувства и емоции. „И все пак не може да вземеш дете и да си кажеш: „Не, това ми е работа. Аз няма да се привързвам към него.“ То просто ти идва отвътре. Най-тежка е раздялата, когато дойде време детето да се върне при биологичните си родители или да бъде осиновено“, посочи Риола Стоичкова. 
Първото детенце, което приела в дома си, било здраво, единадесетмесечно момченце. „Гледах до тригодишна възраст. Това детенце при нас проходи. Ние му правехме кръщене. Моят син е две години по-голям от него. Заедно израснаха като братя“, добави приемната майка.
Според нея, основното нещо, което липсва на децата, е домашният уют. „Мисля, че няма по-ценно от това да помогнеш на дете в нужда. Така е, защото, когато това дете, когато е при мен, то ми вярва и знае, че съм до него, че ще му помогна. То много се притеснява да не би да ме изгуби или да го оставя. Страхуват се от това да не бъдат пак изоставени тези дечица“, сподели Риола Стоичкова. 
Днес в дома й живеят две деца, братче и сестриче, които наскоро са били изведени от рискова среда. Момчето е на 12 години, а момиченцето – на седем. И двамата знаят, че когато имат притеснение, въпрос или някакъв проблем, всичко може да бъде решено, след навременен разговор.
„Учим заедно, отстраняваме вредни навици. Няма само телефони и игри. Имаме двор, играят си, имаме люлки, шезлонги, играем на федербал, скачаме на въже, ходим на разходка“, добави приемната майка. 
Вратата на къщата в село Радовци остава отворена за всички деца, които някога са живели там. „Не съжалявам за нищо и ще продължа, докато имам сили“, каза Риола Стоичкова.