„Всяко дете оставя следа и заслужава обич и сигурност“, казаха за БТА приемните родители от с. Ябълково Златка и Велко Велкови

Това е история за подкрепа, подадена ръка и шанс. История за прегръдката, която оставя следа завинаги.
Златка и Велко Велкови от хасковското село Ябълково са родители на 17-годишен син. Преди шест години отварят дома и сърцата си и за деца, които се нуждаят от сигурност, грижа и обич. Оттогава три деца са били част от семейството им.
Примерът да станат приемни родители идва от приятелско семейство, което вече полага такива грижи. Първоначално Велкови не приемат решението напълно реалистично, но постепенно осъзнават отговорността, която поемат. За Златка колебанието е свързано най-вече с въпроса дали ще успее да даде на едно приемно дете същата грижа, която получава собственото им дете. „Дали ще се справя, както се справихме при нашето дете, дали това дете ще получи същото обгрижване, което получава лично нашето“, казва тя.
При трудностите семейството разчита на специалистите от Екипа по приемна грижа. „Когато имаме затруднение, обръщаме се към тях. Обсъждаме заедно кое е правилно и кое не и тогава се взима решение“, обяснява Златка Велкова. Съпругът ѝ допълва, че професионалната подкрепа е важна, защото понякога приемният родител не може сам да намери правилното решение. „Без тяхна помощ за някои неща не може да решиш. Когато се обадиш и поговориш с тях, ти става ясно и някак си нещата се получават“, казва той.
В дългогодишната си работа социалният работник Светла Стоева от Областния екип по приемна грижа – Хасково, с изнесено работно място в Димитровград, възприема приемните родители като част от своето разширено семейство. Тя познава ежедневието им, трудностите и моментите, в които имат нужда от подкрепа, а при необходимост ги насочва и към допълнителна професионална помощ. „Те наистина стават част от моето разширено семейство“, казва Стоева.
За нея най-голямата промяна се вижда в самите деца. „Една прегръдка, една грижа променя дори изражението на децата. Те стават по-различни. Те са обичани, сигурни и започват да вярват в себе си“, разказва социалният работник.
Именно прегръдката е един от най-силните моменти и за Велко Велков. Той разказва, че децата, които идват в приемното семейство, често имат силна потребност от близост и родителска обич. „Когато детето те прегърне, прегръдката му е силна. Усеща се, че то е имало нужда от тази прегръдка“, споделя той.
През дома на Велкови са преминали момиче на 13 години и две момчета, съответно на седем и шест години. С всяко от тях семейството има различни спомени. Имало е и трудни моменти – включително две болнични престои, но грижата и отговорността към децата остават водещи.
„Всяко дете оставя някаква следа след себе си. Което те кара да си спомняш за него с хубави неща и хубави спомени“, казва Велко.
В приемната грижа обаче идва и моментът на раздялата. Когато детето е станало част от дома и ежедневието, изпращането му не е лесно. „Раздялата е много трудна. С всяко дете е много трудна. И с трите ни беше много трудна“, признава Велков.
Макар да знаят, че децата са на добро място и вече имат свои родители и хора, които се грижат за тях, тревогата не изчезва напълно. Затова снимките, които получават от семействата, са особено важни. „Когато получим снимка, много се радваме, че са добре“, казва Велков.
За хората, които обмислят да станат приемни родители, посланието на семейство Велкови е просто – да не се страхуват и да подадат ръка на дете в нужда.
„Да бъдат добри, да имат сърца и ако могат да подадат ръка на дете в нужда, защото е много хубаво да подадеш ръка на някое дете, което има нужда от родител“, казва Велко. Златка допълва: „Да не се страхуват, да подадат ръка на нуждаещо се дете.“
А дори след раздялата с децата мечтите на Велкови остават. Те са свързани не само с бъдещето на собствения им син, но и с живота на децата, които за определено време са били част от семейството им.
„Да имат много добро бъдеще занапред. Да се изучат. Да имат семейства... стабилни. Това, което претърпяха, да не им се случва някъде другаде вече“, пожелава Велко Велков.