Актьорството е професия, която се движи на ръба на оплюването и издигането в небесата, казва проф. Венцеслав Кисьов (1946-2014)

Изкуството на Мелпомена за мен е съдба, казва проф. Венцеслав Кисьов, който днес трябваше да навърши 80 години. Актьорът, преподавател и поет оставя над 200 театрални и повече от 30 филмови роли.
За него актьорството е професия, изискваща пълна отдаденост, труд и непрекъснат стремеж към съвършенство. „Стремя се към способността на Апостол Карамитев да работи по 20 часа на ден, към интелектуалното, интелигентно поднасяне на фразата от Николай Бинев, към съсредоточеността и концентрацията по време на работа на Стойчо Мазгалов, към професионализма и пълното отдаване на Коста Цонев, към фурията в импровизацията на Калоянчев“, обяснява актьорът.
РОДЕН ЗА СЦЕНАТА
Венцеслав Кисьов е роден на 17 юли 1946 г. в град Любимец, Хасковска област. Още от детските си години той е близо до света на изкуството, а първите му артистични импулси идват от семейството. Споделя, че е наследил дарбата от своята майка – детска учителка, която пее хубаво и умее да разказва приказки с особена артистичност. Именно тя го насърчава още като дете да се качи на сцената на читалището в Любимец и така поставя началото на неговото дългогодишно пътуване към театъра. 
Баща му е математик и професор, но по собствено желание избира да се върне в родното си село и да работи за неговото благоустрояване – асфалтира първите улици, участва в развитието на Трудово кооперативното земеделско стопанство (ТКЗС) и на Машинно-тракторната станция (МТС). В тази среда израства бъдещият актьор, за когото словото и сценичното превъплъщение постепенно се превръщат в призвание. 
Завършва Немската езикова гимназия в Бургас, а още като ученик се включва в театралната студия към Драматичния театър „Адриана Будевска“ в града. Паралелно с интереса си към сцената, той развива и литературните си способности – участва в литературен кръжок с ръководител Недялко Йорданов и пише първите си стихове. През периода 1965-1967 г. публикува за първи път свои поетични творби.
ВОЕНЕН ИЛИ АКТЬОР...
Преди да поеме окончателно по пътя на актьорството, през 1967 г. завършва Висшето народно военно-артилерийско училище в Шумен. Решението му да кандидатства във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ (ВИТИЗ, днес Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ – НАТФИЗ) идва в последните месеци от военната му служба. Впоследствие, сам разказва за необичайното си явяване пред изпитната комисия: „Разбрах, че трудно се влиза във ВИТИЗ, едва след като ме приеха... Кандидатствах, когато изтичаха последните месеци от военната ми служба в Шумен. Любопитното е, че бях единственият, който се яви пред комисията с... бойната си униформа. Бяха ми дали 10-дневна отпуска, но изпитите във ВИТИЗ продължават дълго. На десетия ден аз бях допуснат до третия кръг, а ме очакваха още и четвърти, и пети кръг. И самоволно реших да не се връщам в казармата.“ 
През 1971 г. Венцеслав Кисьов завършва актьорско майсторство в класа на Боян Дановски, във ВИТИЗ. Избира сцената като свое призвание, макар да осъзнава противоречивото място на актьорската професия в обществото. Определя актьорството като „професия, която се движи на ръба на оплюването и издигането в небесата“.
ЖИВОТ В РОЛИ 
Макар да е познат и от киното, винаги определя себе си преди всичко като театрален актьор. Казва, че на сцената е „най-трудно, но и най-приятно, защото играта е най-истинска“.
„Там става чудото, при което чувстваш, че душата ти може да пламне и да изгори в мига на превъплъщението. Да усетиш върху себе си впити погледите на зрителите, въздухът да замръзне от притаилия се дъх на хората в залата – това е най-великата награда за актьора, най-силният импулс за творчеството“, допълва Кисьов.
Сценичният му път започва през 1971 г. във Видин, където след завършването на ВИТИЗ по разпределение става част от трупата на видинския драматичен театър „Владимир Трендафилов“. Първото му голямо превъплъщение е на Ромео в трагедията „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир под режисурата на Леон Даниел. В ролята на Жулиета е актрисата Калина Попова, а след едно от представленията двамата обявяват своя годеж. По-късно създават семейство и остават неразделни до края на дните си.
Между 1972 г. и 1974 г. Кисьов и Калина Попова са част от Габровския театър, а от 1974 г. актьорът се присъединява към състава на театър „София“.
ПРЕПОДАВАТЕЛЯТ
През 1975 г. започва и преподавателската му дейност, която по-късно го отвежда до академична кариера като асистент, доцент и професор в НАТФИЗ. От пролетта на 1976 г. е част от трупата на Сатиричния театър „Алеко Константинов“, а от есента на 1978 г. до 2010 г. името му остава трайно свързано с театър „Сълза и смях“. От юни 2006 до юли 2010 г., когато театърът е фактически закрит след формалното му сливане с Народния театър, Кисьов е негов директор.
Наред със сценичната си дейност, посвещава значителна част от работата си на младите таланти. През 1982 г. основава детско-юношеска театрална студия към театър „Сълза и смях“, а от 1992 до 1999 г. ръководи детската театрална школа, през която преминават бъдещи известни актьори като Филип Аврамов, Йоана Буковска, Иван Ласкин, Иван Радоев, Деси Бакърджиева. За Кисьов театралното обучение не се изчерпва с подготовката на бъдещи професионалисти. „В студията нямаме за цел да правим артисти, а да възпитаваме характери“, казва той.
ЛИЦЕТО НА МАРКС 
С ролята на младия Карл Маркс във филма „Карл Маркс. Младежки години“ (1980) Венцеслав Кисьов се превръща на 36 години в едно от разпознаваемите български лица на европейското кино. Пътят му към тази роля започва почти случайно. Той вече е актьор в Сатиричния театър и след почивка на морето се връща в София с дълга коса и брада. Именно този негов вид привлича вниманието на германския асистент-режисьор Манфред Краузе, който случайно го вижда в коридорите на киноцентъра в Бояна.
Краузе от дълго време безуспешно търси подходящ актьор за образа на младия Маркс, но срещата с „брадатия актьор“ го убеждава, че е открил търсеното лице. Скоро след това Кисьов получава покана за среща, а той от своя страна кани асистент-режисьора да го види същата вечер в спектакъла „С любовта шега не бива“. Актьорът предупреждава, че ще трябва да обръсне брадата си, тъй като тя не отговаря на следващата му театрална роля, но реакцията на Краузе е категорична: „Не, само брадата не пипайте!“. След известно настояване и разрешение от страна на директора на театъра, Кисьов запазва външния си вид и само четири дни по-късно вече снима в Германската демократична република (ГДР).
Ролята на Карл Маркс му носи международно признание. През 1982 г. той става първият чуждестранен лауреат на Ленинската награда за кино, а през същата година е удостоен и със званието „Заслужил артист“. Следват участия във филмите „Мера според мера“, „Борис Първи“, „Ешелоните на смъртта“, „Денят на владетеля“, „Защитете дребните животни“. Снима се в продукции в Русия, Германия, Франция, Италия, Полша, Чехия, Мароко.
ГЛАСЪТ НА ПОЕЗИЯТА И ДУХА 
Още от ученическите си години Венцеслав Кисьов проявява интерес към литературата и започва да пише поезия. Първите му стихове се появяват на страниците на вестниците „Студентска трибуна“ и „Пулс“, а по-късно, в допълнение към поезията, литературното му творчество се разгръща в различни жанрове – есета, разкази и публицистика.
Автор е на шест стихосбирки, сред които „Недосънувана нежност“ (1993), „Пространства на мълчанието“ (2004), „Лист неотронен“ (2006), „Укротени думи“ (2011), „Усмивката на Бога“ (2013), както и на учебника по театрознание „Методология на първите стъпки“ (2007). Негови произведения са включени и в антологията „Написано в антракта“ (1998), събрала творби на съвременни български актьори.
Кисьов е и преводач на пиеси, стихове и проза от руски и немски автори. Владеенето на немски език му позволява да се докосва до произведенията на големи европейски класици в оригинал – Йохан Волфганг фон Гьоте, Фридрих Шилер, Хайнрих Хайне, както и руските писатели Александър Пушкин и Антон Чехов. Любовта му към книгите намира израз и в личната му библиотека, която наброява около 5000 тома.
Разностранната му творческа дейност включва и преподавателска работа във Факултета по изкуства на Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград, където ръководи актьорски клас. След закриването на театър „Сълза и смях“ Кисьов продължава професионалния си път и като преводач и редактор в издателство „Захарий Стоянов“ на Иван Гранитски, който му оказва подкрепа в един от най-трудните периоди от живота му.
Проф. Венцеслав Кисьов умира на 19 май 2014 г. Година след смъртта му негови колеги, приятели и ученици събират спомена за него в книгата „Сбогом нощ! Книга за Венци“ (2015). Изданието включва негови стихове, есета и интервюта, както и спомени и текстове за него, написани от актьори, режисьори, писатели, поети, общественици и негови възпитаници.
/ЕЛ/ДС/отдел „Справочна“ 
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: Енциклопедия „България“, т. 3, с. 428; Бюлетин на БТА „Личностите на света“; сп. „Българо-съветска дружба“, 1984, бр. 9; в. „Земя“, 21.1.1993, бр. 14; сп. „Театър“, 1.1996; в. „24 часа“, 17.7.1998, с. 32; в. „Земя“, 14.3.2005; в. „24 часа“, 16.6.2012, бр. 161, с. 18–19; в. „24 часа“, 2.11.2013, бр. 299, с. 18–19; БТА, ВИНФ, 19.5.2014; в. „Труд“, бр. 113, 20.5.2014, с. 19; в. „Земя“, 20.5.2014, с. 18; https://www.24chasa.bg/Article/4091524, 22.6.2016; https://vidin-almanac.bg/artist/венцислав-кисьов/,16.7.2026;