Бет Харт в София: Харесва ми да съм жена в този мъжки свят

Обещайте ми да бъдете винаги себе си и никога да не се променяте. С тези думи завърши концертът на Бет Харт на 18 юли на стадион „Юнак“ в София. В продължение на час и четиридесет и пет минути, американската певица разказваше истории – за болката, зависимостите, любовта, прошката, страха, надеждата.
Вместо да излезе традиционно на сцената, тя се спусна към нея по 120-метровата въжена линия на намиращия се в съседство приключенски парк. Неочакваният вход предизвика бурни овации, а самата тя не скри възторга си: „Никога през живота си не бях преживявала подобно нещо. Беше невероятно забавно“. След това благодари на организаторите и домакините, че са ѝ позволили да започне шоуто по този необичаен начин.
Бет Харт си спомни и предишното гостуване на същото място през 2021 година – концерт, запомнен с проливния дъжд, който обаче не прогони никого от публиката: „Спомням си как всички останахте. Бяхте мокри до кости, а аз си казах: „Ето това са истински корави хора“. Беше толкова забавно“. „Тези няколко минути бяха достатъчни, за да стане ясно, че Бет Харт не възприема сцената като място, което я отделя от хората. Напротив, тя непрекъснато търси начин да премахне дистанцията. И го прави по начин, който малцина артисти могат“, коментираха фенове пред БТА.
ОТ ПЪРВИТЕ АКОРДИ – БЕЗ ЗАЩИТНИ СТЕНИ
Началото беше поставено със Sick от 2007 г. Песента е родена от темите за вътрешните демони и психичното здраве. Гласът на Бет Харт носи белезите на всичко, през което е преминала – години на зависимости, престой в психиатрични клиники, тежки депресии, последвалото възстановяване и трезвен живот. Именно тази биография според критиците превръща всяка нейна дума в нещо повече от изпълнение. Тя пее за живота, който е изживяла.
Без пауза концертът премина към Heart As Black As Night – една от композициите, с които Бет окончателно затвърждава мястото си сред най-силните блус рок изпълнители на своето поколение. Мрачната атмосфера и характерният ѝ дрезгав тембър постепенно завладяха стадиона. Преди Wanna Be Johnny, Бет Харт разказа с типичното си чувство за хумор защо толкова обича Джони Кеш: „Харесва ми да съм жена в този мъжки свят. Наистина. Харесвам мъжете. Харесвам жените. Харесвам всички“.
„Но когато гледам състезателите по родео, си мисля, че ако съм достатъчно добра в този живот, може би в следващия ще се върна като ездач на бик... Или още по-добре – като Джони Кеш. Истински лошо момче. Пънкар. Абсолютен непукист“, каза тя, а публиката избухна в смях: „А може би, бих искала да бъда и сводник... Има толкова много неща, които бих искала да преживея“. Според феновете тази способност да преминава от самоирония към тежки житейски теми за секунди е една от причините Бет Харт да бъде толкова обичана.
МУЗИКА, КОЯТО НЕ ПРИКРИВА БЕЛЕЗИТЕ
След Bad Woman Blues, Love Is A Lie и Mean Old Man Of Mine концертът постепенно придоби все по-блусарски характер. „Тук се открои още една от силните страни на Бет Харт – способността ѝ да превърне всяка песен в театър. Всяка гримаса, всяко движение на ръцете, всяко приклякане до ръба на сцената изглеждаха като продължение на текста“, коментираха почитатели.
Когато изпълни Pimp Like That, певицата разказа историята за песента, вдъхновена от автобиографията на Били Холидей: „Ако не сте я чели, направете го. Това е невероятна книга“. След това припомни как легендарната джаз дива, въпреки забраните, изпява Strange Fruit в препълнената „Карнеги хол“, знаейки какви ще бъдат последствията:  „Арестуваха я веднага. Беше болна, умираше от рак на черния дроб, а я оковаха с белезници за болничното легло. Но тя не се отказа. Беше невероятно упорита, силна жена. Тази песен е за нея“.
В Never Underestimate A Gal (2024) Бет Харт не отправя политически послания, а показа колко естествено може една жена да бъде едновременно ранима и непоколебима, пише международната преса. Според нея тази линия преминава през цялото ѝ творчество – жените в песните ѝ не са героини, защото са безгрешни, те са силни, защото носят своите слабости открито.
НЕ ИСКАМ ДА ВИ ЗАБАВЛЯВАМ. ИСКАМ ДА БЪДЕМ ИСТИНСКИ 
Бет Харт обясни защо никога не изпълнява концертите си по абсолютно еднакъв начин: „Всяка вечер сменям сетлиста според това как се чувствам. Казвам на момчетата: Хайде сега тази песен, после другата... Защото не искам това да се превръща просто в забавление. Не искам някога да бъдем просто артисти, които забавляват. Искам да сме свързани с вас. Да бъдем възможно най-истински“.
Втората половина на вечерта певицата започна да редува музиката с лични истории. Сред най-личните моменти бе разказът, предшестващ My California. С характерната си самоирония тя обясни, че през живота си е наранявала хората, които най-много обича: „Имам много песни за хора, които са ме наранили, или които аз съм наранила“. После погледът ѝ се насочи към хората зад сцената: „Брат ми е тук. Работи на щанда с тениските. Най-добрият брат на света“. 
След това представи свой приятел от годините на трезвеността, а накрая стигна до човека, който, по собствените ѝ думи, е променил живота ѝ: „Нараних много съпруга си. Била съм в психиатрични клиники. Изпратих го в затвора. После и аз попаднах в затвора. След това избягахме във Вегас и се оженихме“. Публиката избухна в смях, но следващите думи върнаха разговора към причината да разкаже тази история: „Мразех Лос Анджелис. Израснах там и го мразех. Но когато се омъжих за него, всичко се промени. Той ме накара да се влюбя в Калифорния. Той ме накара да се влюбя в живота. Той ме накара да повярвам в трезвеността. Да приема лечението. Да повярвам в Бог. Защото Бог ме обича, независимо дали аз вярвам в Него или не. Моят съпруг ми даде всичко това. Той е моята Калифорния“.
КОГАТО ЕДНА ПЕСЕН СТАВА ПРЕГРЪДКА
Един от най-вълнуващите моменти настъпи, когато Бет Харт слезе от сцената. Без охрана, без дистанция, тя се смеси с хората на първите редове. Започнаха прегръдки, целувки, разменени думи, селфита. Някои от присъстващите просто я докосваха за миг, сякаш да се уверят, че това наистина се случва.
През годините певицата неведнъж е казвала, че няма желание да бъде поставяна на пиедестал, че предпочита хората да я виждат такава, каквато е – с грешките, страховете и белезите си.
Преди Don't Call the Police разказа как е написала песента след събитията, разтърсили Америка. Приятелка я посъветвала да не гледа новините: „Но аз си казах, че трябва да знаем какво се случва в страната ни. Трябва да кажем нещо. Да направим нещо. Написах тази песен за всеки човек с различен цвят на кожата. За всеки човек, когото са карали да се чувства различен заради пола му. За всеки, който е бил съден просто, защото е такъв, какъвто е“.
МАЙКА ТЕРЕЗА И СИЛАТА НА ЧЕСТНОСТТА
Сред най-неочакваните разкази бе този за Майка Тереза. Бет Харт си спомни как един ден научила историята, че чак в края на живота си монахинята признала колко често се е съмнявала във вярата си: „Когато чух това, паднах на колене и започнах да плача. Колко красиво и честно признание“. Тази човешка уязвимост вдъхновява St. Teresa – песен, която тя посвещава не на светица без слабости, а на човек, който е продължил да прави добро, дори когато самият той е изпитвал съмнения.
Според феновете тази история всъщност описва и самата Бет Харт. Тя никога не се представя като човек, победил всички свои демони. Напротив, продължава да говори за тях, и вероятно именно затова толкова хора намират себе си в песните ѝ.
Бет Харт отдели специално внимание на всеки от музикантите – Джон Никълс (китара), Том Лили (бас) и Тод Улф (барабани). След Broken & Ugly сцената потъна в тъмнина, а финалът на вечерта бе за War In My Mind. 
ФЕНОМЕН... НА ЛЮБОВТА
След концерта думите на хората, казани пред БТА, обобщават случилото се: Гласът ѝ е като ураган, който разтапя. Всичко, което един артист може да даде. Най-красивата луда енергия на света. Доказателство, че артистите могат да останат хора, въпреки славата. Обичам я винаги ще идвам на нейните концерти – никой друг певец не може да ме зареди толкова. Ако има една дума, с която мога да я опиша, тя е феномен – на природата, на изкуството и... на любовта... 
Едно от най-силните признания дойде от жена, която каза: „Всяка изпята дума сякаш идва от болката, която самата тя е преживяла“. По думите ѝ, ако трябва да бъде запомнен концертът в София с нещо, то едва ли това ще бъдат впечатляващият вход по въжената линия, мощният ѝ глас или безупречният бенд: „Ще бъде с друго. Усещането, че една световна звезда прекара близо два часа не в това да впечатлява публиката, а да разговаря с нея – без маска, без дистанция, без поза“.
По думите ѝ в свят, в който все повече артисти изграждат внимателно режисирани образи, Бет Харт продължава да прави точно обратното – всяка вечер излиза на сцената такава, каквато е: „Може би, именно затова концертите ѝ не приличат на спектакъл, а на среща. А в края на тази среща тя остави на София едно просто обещание, превърнато в молба: Бъдете винаги себе си“.