Чета произведенията си като читател, не като писател, каза в Ловеч авторката на „Смок“ Ели Лозанова

Аз чета своите произведения като читател, не като писател, каза в Ловеч авторката на „Смок“ Ели Лозанова. Тя се срещна с ловчалии в Регионалната библиотека „Проф. Беню Цонев“, където представи и новата си книга „Обаче не стана точно така“. Именно затова преди да стигнат до редактора от издателството, романите ѝ имат десетки редакции от нея – „Смок“ е с 35, а „Обаче не стана точно така“ – с 22.
По думите ѝ новата ѝ книга се е родила от необходимостта да се измъкне от Наше село (сцената на действие в първата ѝ книга – б. а.), от „Смок“ и от неговата действителност. „Защото „Смок“ ме беше обсебил много жестоко - аз живеех с тези герои, живеех на това място и ми беше много уютно. Обаче това малко граничи с шизофрения и затова исках да се измъкна. И ровейки в компютъра си, почнах го някак си уж на шега, то пък взе, че се получи“, обясни Ели Лозанова. 
Тя разказа и как се е появила книгата „Смок“. Разтърсила я жестоко смъртта на писателя Стоян Николов – Торлака, с когото са били много близки. Посъветвали я да прави това, което обича. „А аз обичам да пиша и да измислям разни истории. И започнах да пиша, и написах над 500 страници - абсолютна боза, ама такава резлива боза, че просто не е истина. Много, много смотана книга. Обаче писах, всеки ден си писах по нещичко. Но си казах - ще пиша нещо друго. Самото заглавие се появи от само себе си. Исках да е приказно, исках да е нещо фентъзи, ама то не се получи фентъзи, защото аз не съм фантазьор. Аз обичам всичко да е обвързано логически с действителността. Аз просто не мога да напиша фентъзи. Затова се получи някакъв реализъм“, поясни авторката. 
Лозанова е родена в София, но потеклото ѝ е от Северозападна България – родители ѝ са от там. Прекарвала е ваканциите при баба си и дядо си в село Липен. В средата на 90-те години на миналия век отива да живее там. Когато отидох да живея в Липен, разбрах каква е разликата между емигрант и екскурзиант - на екскурзиантите им принасят мекички, а мигрантите трябва да събират сметта, оставена от екскурзиантите, посочи още писателката.
Тя говори и за северозападния диалект, на който е написана „Смок“. „Той си е нашият, северозападният хумор, неизтребим. Никой не знае откъде идва, но това е хуморът на повечето северозападни хора. Ние обичаме да се шегуваме с всичко, най-вече със смъртта и със себе си - две много сериозни неща. Аз намирам и смъртта, и себе си за много сериозно нещо. Така че какво ни пречи да се пошегуваме с тях, те и без това са толкова сериозни, че имат нужда от усмивка“, добави Ели Лозанова. Според нея хуморът е самозащита и начин да кажеш най-неприятното така, че да не нарани някого.
На въпрос творческата дарба наследствена ли е, тя каза, че е първата в рода. „Нямаме други творци в рода, изявени като писатели, художници и т.н. „Макар че всяка една жена, която е бродирала поне веднъж българска шевица, е творец; всеки един мъж, който поне веднъж е дялкал лъжица, е творец. Дядо ми много обичаше да се смее и казваше, че приличам на прабаба ми Рада, неговата майка - беженка от Кукуш, Македония. Тя е била много сладкодумна, постоянно е приказвала и пеела“, разказа авторката.
Пред аудиторията тя прочете и откъс от приказката „Спящата красавица“, преведена на северозападен диалект от нея в книгата ѝ „Село на завой“. Заглавието на популярната детска история е „Зачмалата убавица“.