Имам траен интерес към историята на политически убийства в България, заяви писателката и журналист Ивайла Александрова

Имам траен интерес към историята на политическите убийства в България. Това заяви по време на 39-ото издание на "Аполония" журналистката Ивайла Александрова при представянето на книгата си "Оловна тишина: Историята на един разстрел" (изд. "Жанет 45"), в която детайлно и документално изследва фактите около убийството на поета Никола Вапцаров през 1942 г.. Авторката на книгата говори за това как е възникнал нейният продължаващ вече десетилетие интерес към темата, разкри детайли от историята на присъдата, за начина, по който представя и търси фактите, описани в изданието, както и как последната книга, докосвана от известния български поет, е попаднала в семейството ѝ. В началото на срещата, водена от поетесата, журналист и издател Силвия Чолева, бе прочетена част от смъртната присъда на 12 души, сред които е и поетът Никола Вапцаров, който на 23 юли в 21:10 ч. е екзекутиран, заедно с още петима души, в тунелите на стрелбището при военния арсенал на София. Ивайла Александрова обясни, че е тръгнала към темата за убийството на Никола Вапцаров, водена от гласа на неговата майка Елена Вапцарова. Чува го във фрагмент от запис, пазен в Златния фонд на Българското национално радио, направен през 1959 г. "Намираше се в архив от звукови документи, които не бяха извадени, но е стоял скрит през всичките тези години, а през 2011 г. е бил скрит и засекретен и архивът на дело 585", допълни авторката. Силвия Чолева допълни, че още след излизането на филма "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел", който Ивайла Александрова прави заедно с режисьора Костадин Бонев по същата тема, тя е усетила, че нейната колежка от радиото няма да остави темата дотам. "Така естествено се стигна и до тази книга - много тежка, трудно написана, но много важна книга", коментира Чолева. По думите ѝ това е и книга, която говори за истината за делото на Вапцаров, но и за истината какъв е човекът Вапцаров, както и какво прави партията и историята с него. Според Чолева изданието катализира паметта и взривява поета, с което взривява и мисленето на хората него. "Паметникът, изграден около личността на Вапцаров от времето на Социализма, е толкова гигантски и сега Ивайла сякаш с едно длето така внимателно сваля излишния гранит около него, за да го превърне отново в човек и в крайна сметка - отново в поет. Защото всеки от вас, както и аз, ще си зададе въпроса как се случва това едновременно в поета и в човека и това един и същ човек ли е?", допълни тя. Ивайла Александрова потвърди, че сякаш наистина не може да излезе от историята за разстрела на Никола Вапцаров. "Непрекъснато изскачат нови факти. Дори тази сутрин изскочи един, докато говорихме с пианистката Гина Табакова. При мен интересът е траен към темата за политическите убийства, защото за съжаление в България, а и в света, те не са прецедент, но българската нация перманентно обезглавява периоди на кризи и се повтарят едни цикли, в които обществото ликвидира мислещите си хора. Политическите и и идеологически доктрини отключват всичко това." Като пример тя даде как през 1925 година са убити Гео Милев и Йосиф Херц, 1942 година - Никола Вапцаров, 1944 г. - Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Йордан Бабев.Алексиева цитира и думите на доц. Георги Лозанов от филма на режисьора Атанас Киряков "1200 страници болка" за дисидента Стефан Маринов, където той казва: "Историята се пише от победителите, а ние сме в редкия случай, когато историята ни продължава да се пише от победените. Прието е, че в 1989 г. тоталитаризмът рухна, комунистите загубиха, но победените комунисти продължават да пишат историята на комунизма. Пишат я, премълчавайки истини и факти." Авторката обясни, че в "Оловна тишина" се говори именно за преиначената истина, за скритата история, за сплотената тайна, която е крита много години, тъй като делото е засекретено и е разсекретено полумълчешком чак 2006 г., макар че междувременно някои успяват с връзки да се промъкнат и да го прочетат и по-рано. Авторката разказа и за някои от неизвестните факти, до които достига в процеса на проучване за тази книга, която е от 790 страници, писана е 10 години и в нея участват с разказите си 800 души. Един от тях е, че открива любовната поезия от Вапцаров, скрита в гардероба на Маргарита Радонова, съпругата на генерал Радонов, която лично ѝ я показва. Заедно с Костадин Бонев я заснемат, така че тя е документирана със снимки в книгата. Каква е нейната съдба след това обаче е неизвестно, защото Радонова вече не е сред живите, а нейният съпруг живее някъде в чужбина, допълни Александрова. 
В края на представянето Ивайла Александрова завърши с един личен детайл, като разказа как се е сдобила с последната книга, до която се е докоснал Вапцаров преди смъртта си и я показа в оригинал на събралата се публика. "Вапцаров не е написал предсмъртно писмо, обаче, излизайки от килията, е подарил една книжка "Моторни песни", с която е бил арестуван, на надзирателя и я е надписал с много ситни букви "На Кирчо Виденов с най-добри чувства"." Александрова обясни, че вътре в нея има редакторски бележки по стиховете на Вапцаров, както и текстът на визитната му картичка и къде другаде е публикувал стихотворения. Надзирателят обаче се страхувал много от тази книга, държал я в джоба си и искал да се отърве от нея, каза тя. Така, когато през 1947 г. бащата на Ивайла Александрова попада в затвора по обвинението, че е организатор на селска въстаническа армия, Кирчо Видински в един момент му я подарява. С нея в джоба си баща ѝ прекарва в затвора три години и половина, но след излизането оттам той също се страхува от нея и отивайки си в родното село, слага там печата на библиотеката, както и измислен номер, под който ужким се е съхранявала, за да изглежда, че я е откраднал. "Когато сега я отварям, винаги виждам и страха на баща си", завърши тя.