Издателство „Български писател“ гостува в гр. Елин Пелин, където ще представи две книги, финансирани по програма „Помощ за книгата – 2025“

Издателство „Български писател“ гостува в гр. Елин Пелин на 22 април от 17:00 ч. в Общинската библиотека, където ще представи две книги, финансирани по програма „Помощ за книгата – 2025“. Авторите Анжела Димчева и Ивайло Диманов ще представят своите нови издания „Водата плаче“ и „На какво се смее българинът?“, съобщават авторите.
При представянето публиката ще чуе откъси от книгите, а в разговора ще участват председателят на Съюза на българските писатели (СБП) Боян Ангелов и редакторът на книгите, поет и дългогодишен председател на клуб „Димчо Дебелянов“ в гр. Елин Пелин - Кирил Назъров, посочват авторите Анжела Димчева и Ивайло Диманов.
„Водата плаче“ на Анжела Димчева съдържа поезия, афоризми и есета. В послеслова Неда Антонова пише: „Възпев и поплак е тази книга, възникнала в пресечния миг между възторга от Сътворението и ужаса от безумната убийствена мощ на човешката воля“.
Съставена от стихове, духовни открития, размисли и ескизи на Анжела Димчева, „Водата плаче“, макар тъй възхитително оформена, има мрачния сказ на безнадеждната диагноза и тревожния дух на вече случващо се предсказание. Не просто плаче. Тя ридае, стене, умолява и вече все по-малко се надява да бъде чута... Тя е дошла тук преди нас; тя е кръвта на вселената; тя е връзката, превръщаща населението на Земята в човечество; тя е оня общ език на взаимосвързаните, които знаят едни и същи предания. Всеки от нас се състои и от вода. И посягайки на природата ѝ, примесвайки плътта ѝ с жалките отпадъци на баналното ни битие, Човекът поругава светостта на замисъла.
Книгата на Ивайло Диманов „На какво се смее българинът“ е една енциклопедия на българския смях.
Ивайло Диманов разкрива как му е хрумнала идеята и какво точно го е водило при написването и конструирането на текста:
„Вътре в книгата читателите ще намерят всичко. От памтивека, от първия виц, който се е появил на този свят, от първите епиграми, карикатури, фейлетони. Освен всичко това проследявам и развитието на хумора и сатирата през Възраждането до наши дни.
Стигнах до един абсурден извод – като че ли българинът в условията на най-мрачна цензура се смееше повече и разказваше повече вицове. Чувството му за хумор беше сякаш по-силно развито, отколкото днес. Самият хумор в България, в тоталитарното общество, имаше по-силен социален статус. Даже имаше такава рубрика в „Стършел“ – „Четиво за генерални директори и министри“ и имаше случаи, в които след публикация на конкретен фейлетон хвърчаха глави на хора на високи постове.
Разбира се, имаше си и недосегаеми, но все пак хуморът вършеше добра социална дейност. Беше някакъв вид „отваряне на капака на тенджерата под налягане“ и хората успяваха да го направят чрез усмивки и закачки. Писателите, хумористите и сатириците пишеха един великолепен езоповски хумор, в който читателят можеше зад думите да открие като втори пласт онова, което всички очакваха да чуят.
/ЕМС/