Лазаровден е свързан с красотата на българката, каза в Казанлък етнологът Анелия Овнарска

Лазаровден е свързан с красотата на българката и е бил изключително важен момент в живота на всяко момиче. Това каза в Казанлък етнологът д-р Анелия Овнарска, която беше гост на представяне на автентични детски народни носии и разказа за обичаите, свързани с Лазаровден и Цветница. По думите и именно Лазаровден е моментът, в който всяко пораснало вече момиче официално влиза във възрастта за женитба. 
„В най-чист вид обредът лазаруване се е случвал един-единствен път в живота на момичето, той е бил вид инициация – да стане лазарка означава, че момичето е пораснало, усвоило е всички дейности на жената и е готово за женитба“, обясни д-р Овнарска. В по-късни години с промяната в начина на живот и усвояването на нови култури се е наложило, че това е един много красив празник и момичетата са започнали да изпълняват ритуала по-малки и по повече пъти. 
Етнологът отбеляза, че малките момичета не са имали право да носят накити, пафти, гердани, обеци, защото това са били атрибути на зрялата жена. Това е било преимущество на омъжената жена и в редки случаи – на сгодената. „Лазарките обаче са специални, тяхно задължение е да носят точно тази най-красива дреха, която обикновено е била взета от техни вече омъжени родственици, а най-често лазарките са се обличали именно със сватбените дрехи и накити на по-големите си сестри или други родственици“, отбеляза д-р Анелия Овнарска. 
Тя посочи, че лазарката е обредно лице и има специално задължение да мине от къща в къща, като по този начин, изпълнявайки обреден танц, песен и наричания, да изпълни своята сакрална функция и да донесе по-добър живот на семейството. Лазарката гони злите сили, донася плодородие, здраве, късмет и в тази си роля тя е изключително важна, подчерта етнологът. По думите и онова, което е характерно за лазаруването като обичай и обредна система е, че има го в цялата българска етническа територия. „Лазарки е имало навсякъде – в зависимост от района има различия в облеклото, в начина на пеене, доста по-рядко в текстовете, защото обредните песни по време на лазаруване са много характерни“, посочи тя. 
Д-р Овнарска обясни, че най-дългият пост през годината е този преди Великден. Той е и най-тежкият, особено през последната му седмица, която започва именно на Лазаровден и в която има много забрани. „Никой не си е позволявал да пее и да танцува по това време - единствените, които го правят, са лазарките“, каза тя. И допълни, че лазарките са имали песен за всеки човек от семейството – за дете, за възрастна жена, за възрастен мъж, за човек, който е в работна възраст, за омъжена жена, за мома и други и това е било така в цялата страна, като текстовете са идентични. Когато влязат в къщата, лазарките питат на кого да пеят.  
Етнологът разказа още, че интересно и по-различно е лазаруването в поморийското село Еркеч, наречено в наши дни Козичино. „Там обредът е различен, само в региона има този тип лазаруване, а в него се включват и момчетата. Освен лазаруването в Еркеч и в района има и друг обред, който се казва „кумичене“. „Това е много древна обредност - тези лазарки, които са нарекли и благословили семействата, на следващия ден правят още един обред с хляб и венци. Те отиват на река, където, хвърляйки венците, още веднъж изчистват лошото“, обясни д-р Анелия Овнарска. И допълни, че неслучайно в българската традиционна култура водата има много важно място – тя премахва лошото и нечистото.