Мелодията е мисъл, движение и душата на музикалното произведение, казва композиторът Дмитрий Шостакович, от чието рождение се навършват 120 г.

„Мелодията – това е мисъл, това е движение, това е душата на музикалното произведение“, казва руският и съветски композитор Дмитрий Шостакович, от чието рождение днес се навършват 120 години. На него принадлежи и мисълта, че истинската музика може да изразява само хуманни чувства и само напредничави хуманни идеи.
Дмитрий Шостакович е една от най-значимите, трагични и сложни фигури в историята на световната музика, отбелязва сп. „Музыкальная жизнь“. Според музиколози като Елизабет Уилсън, Дейвид Фанинг и Соломон Волков Шостакович е творец, принуден да балансира между официалното признание и смъртния страх от репресии, а творчеството му е покъртително свидетелство за сблъсъка на гения с тоталитарната съветска машина и кодира в себе си тихия бунт на цяло едно поколение в СССР.
Роден през 1906 г. в Санкт Петербург (след смъртта на Ленин през 1924 г. градът е преименуван на Ленинград), в семейство с руско-полски корени, Шостакович показва феноменален музикален талант още като дете. Завършва пиано и композиция в Ленинградската консерватория. Неговият дипломен труд – Първата симфония, написана едва на 19-годишна възраст – се превръща в световна сензация. Младият композитор веднага е признат за водещ глас на новото съветско изкуство. Ранният му период е белязан от дързост, авангардизъм, хумор и острота, съзвучни с духа на 20-те години на миналия век, пише Енциклопедия „Британика“.
Всичко обаче се променя драматично през януари 1936 г., когато Йосиф Сталин посещава операта на Шостакович „Лейди Макбет от Мценска околия“. Съветският диктатор напуска залата възмутен, а два дни по-късно в болшевишкия официоз вестник „Правда“ излиза съкрушителна статия, озаглавена „Бъркотия вместо музика“. Творчеството на композитора е обявено за „формалистично“, „антинародно“ и „буржоазно“. В епохата на Големия терор в СССР това е равносилно на смъртна присъда. Приятели и роднини на композитора започват да изчезват в ГУЛАГ, а самият Шостакович месеци наред спи с куфарче до вратата, очаквайки среднощното си арестуване от съветските тайни служби – НКВД.
В този момент на върховен психологически натиск през 1937 г. се ражда Петата симфония - официално определена от властта като „творчески отговор на съветски музикант на справедливата критика“. На повърхността тя изглежда триумфална и класическа, но под маската на официалния конформизъм се крие дълбок трагизъм. Финалният марш не е искрено тържество, а насила изтръгнат, измъчен възглас. Публиката на премиерата разбира това веднага – хората в залата плачат по време на бавната част, а аплодисментите продължават над половин час. Шостакович открива своя език: езоповия език в музиката, казват изследователи в сборника с академични есета за живота и музиката на руския композитор Shostakovich Studies, издаден от Cambridge University Press.
Втората световна война носи ново изпитание за Дмитрий Шостакович. По време на ужасяващата нацистка блокада на Ленинград през 1941 г., той пише своята Седма „Ленинградска“ симфония. Снимката му с пожарникарска каска на покрива на консерваторията в Ленинград обикаля целия свят, превръщайки го в символ на антифашистката съпротива. Когато партитурата е пренесена през фронтовата линия и изпълнена в изгладнелия, обсаден град от оцелели, измършавели музиканти, тя звучи като триумф на човешкия дух над варварството.
Дмитрий Шостакович многократно е удостояван с най-високите съветски държавни отличия - включително с Ленинска и с пет Сталински премии. Но в същото време публично е заклеймяван от тоталитарния режим като „буржоазен формалист“. Сталин умишлено използва тази цинична политика на „моркова и тоягата“, за да държи композитора в постоянен страх за живота му и да пречупи творческата му независимост в услуга на пропагандата. За диктатора Шостакович е твърде ценен за международния престиж на СССР, особено след Седма „Ленинградска“ симфония, за да бъде просто ликвидиран в ГУЛАГ, изтъква музикалният критик на списание „Ню Йоркър“ Алекс Рос.
След войната обаче репресиите срещу интелектуалците в Съветския съюз се завръщат. През 1948 г. вълната на политически терор отново поставя композитора извън закона. Изкуството му пак е заклеймено, той е уволнен от консерваторията и е принуден да пише патриотични оди, за да издържа семейството си, докато истинските си, дълбоки творби като Първия концерт за цигулка крие в чекмеджето „за по-добри времена“ – до смъртта на Сталин през 1953 г.
Останал без работа, Дмитрий Шостакович пише филмова музика и продава партитури от своята библиотека, за да издържа семейството си. През 1958 г. новата съветска власт в лицето на Никита Хрушчов „помилва" композитора и той отново е назначен като преподавател в Ленинградската консерватория. 
Една от най-големите лични трагедии на Шостакович е принудителното му влизане в Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) през 1960 г. под натиска на Никита Хрушчов. Причината е, че съветският лидер иска авторитетният музикант да оглави Съюза на композиторите на Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР), но според номенклатурните правила това няма как да стане, ако творецът не е партиен член.
Приятелите на композитора си спомнят, че той е плакал от срам и безсилие, чувствайки се пречупен от системата, която толкова години е ненавиждал. И все пак, неговата съпротива остава в музиката. Тринадесетата му симфония „Бабий Яр“ открито поставя въпроса за антисемитизма в СССР, предизвиквайки поредния скандал с властта. Без да е евреин, композиторът ненавижда антисемитизма, който е държавна политика в Съветския съюз. За Шостакович нацизмът, антисемитизмът и терорът в Съветския съюз са синоними на антихуманизъм.
Неговият Втори валс, известен по света и като „Руският валс“, е най-разпознаваемото му произведение сред широката публика в цял свят. Написан през 1938 г., меланхоличен, кинематографичен и невероятно красив, този валс става още по-популярен, след като режисьорът Стенли Кубрик го използва във филма си „Широко затворени очи“ 60 години по-късно. Късното творчество на Шостакович е мрачно, философско и обсебено от темата за смъртта и преходността на човешкото съществуване. 
Концертът за виолончело № 1 в ми-бемол мажор, оп. 107 е създаден през 1959 г. за неговия близък приятел, легендарния виолончелист Мстислав Ростропович. Изключително технично, динамично и драматично произведение, което днес е задължителна част от репертоара на всеки голям виолончелист, отбелязва френското музикално издание ResMusica.
Струнен квартет №8 е написан само за три дни през 1960 г. в Дрезден. Официално е посветен на „жертвите на фашизма и войната“, но в писмата си Шостакович признава, че го е написал за самия себе си като автореквием. Творбата е изключително мрачна, лична и изповедна. 
Творчеството на руския композитор се откроява с честата употреба на монограма DSCH. Дмитрий Шостакович е използвал буквите от собственото си име, изписано на немски: Dmitri Schostakowitsch, за да ги превърне в четири конкретни ноти. Тези ноти стават неговият скрит музикален подпис, който той вгражда в най-важните си творби.
Дмитрий Шостакович е номиниран за награда „Оскар“ за музиката си към филма „Хованщина“, а също така двукратно е номиниран за „Грами“ - за Концерт за пиано и оркестър № 2 и за Седма симфония. 
Големият композитор на ХХ век е автор на 15 симфонии, 15 струнни квартета, 6 инструментални концерта (2 за пиано, 2 за цигулка и 2 за виолончело), две опери, три балета, оркестрови сюити, многобройни произведения за камерна музика, както и музика за филми и театрални постановки.
Свидетелство за мястото на Шостакович в културата на ХХ век е членството му в най-престижните академични и културни институции. Той е почетен член на Шведската кралска музикална академия (1954), Италианската академия Санта Чечилия (1956), Кралската музикална академия на Великобритания (1958) и Сръбската академия на науките и изкуствата (1965), командир е на Ордена на изкуствата и литературата (Франция, 1958), почетен доктор на Оксфордския университет (1958), член е на Националната академия на науките на САЩ (1959), член-кореспондент на Баварската академия за изящни изкуства (1968) и на Френската академия за изящни изкуства (1975) и други.
Дмитрий Шостакович страда от многобройни заболявания и въпреки тежкото си здравословно състояние композира музика до сетния си дъх. Умира на 9 август 1975 г. в Москва. Погребан е с държавни почести в Новодевическото гробище в Москва.
„Обичайте и изучавайте великото изкуство на музиката. То ще открие пред вас цял свят на възвишени чувства, страсти, мисли. То ще ви обогати духовно. Благодарение на музиката ще откриете в себе си нови, непознати преди за вас сили. Ще видите живота в нови цветове и тонове“, казва Дмитрий Шостакович в редица свои изказвания, събрани в сборника с негови статии, речи и писма „За времето и за себе си“ („О времени и о себе“), излязъл в Москва през 1980 г.