Най-важният отговор в книгата „Обаче не стана точно така“ е, че си струва, каза писателката Ели Лозанова

Не знам дали книгата „Обаче не стана точно така“ задава най-важния въпрос, но дава най-важния отговор. И той е - струва си. Струва си, всичко си струва - всяко едно наше усилие, всяка една наша малка победа, дори загубите си струват, защото те са нашите уроци. Те ни карат да творим, дори да творим изходите - че винаги има надежда, че винаги има начин. Това каза в интервю за БТА авторката на романа Ели Лозанова, която се срещна със свои читатели в Ловеч.
ЖИВОТЪТ ТАКЪВ, КАКЪВТО Е
Самото заглавие „Обаче не стана точно така“ идва от най-естественото място - реалността. Според писателката животът рядко следва плановете ни, а по-често ни поставя в ситуации, в които трябва да ги пренареждаме „в крачка“. Тя признава, че през почти целия си живот ѝ се е налагало да го прави. „Това е всъщност може би лайтмотивът на цялата книга - когато паднеш, да имаш силите да се изправиш, да извлечеш положителното от това, което те е накарало да се спънеш и да паднеш, и ако е възможно, да заличиш щетите“, добави Ели Лозанова.
МЕЖДУ "СМОК" И НОВИЯ РОМАН
Въпреки че новият ѝ роман често се възприема като различен от предходния - „Смок“, авторката не вижда рязка граница между двете книги. И в двата текста централни са силни женски образи. „Едната е доста по-млада, другата - с доста по-голям опит. Те по един или друг начин са блъскани от живота и са дарявани от живота. И двете търсят любов, и двете не се оплакват - което е характерно за почти всички мои героини - така че не са чак толкова различни“, обясни писателката. 
Разликата идва най-вече от стилистичния избор - в „Обаче не стана точно така“ тя не използва северозападния диалект, с който „Смок“ стана разпознаваем за читателя. Това решение е съзнателно, за да не бъде възприеман диалектът като единственото средство за въздействие. „Не мисля, че това е единственото интересно нещо в „Смок“. Там е един друг свят, в който лично аз много добре се чувствах и ми е много прекрасно“, разкрива Лозанова. Тя издаде, че вече подготвя нова книга, чието действие отново ще се развива в същото село – Наше село, с познати и нови герои.
На въпрос коя от двете книги ѝ е по-близка, без да се замисля, тя е категорична: „Обаче не стана точно така“. „Може би защото когато тя се роди, аз бях в Германия. Това е първото дете, което се ражда в отсъствието на майка си. По-близка я чувствам Филомена (главната героиня в новата книга – б.а.), може би защото е по-близка до моята възраст, с повече опит. Това е по-добрата книга. Първата залага на уюта, на диалекта, на така тъничката струна, по която много, много хора копнеят - за това спокойствие на селото. Може би заради това „Смок“ постигна такъв успех, защото той не залита толкова по разни измислени обичаи и диалекти. Той си е живият живот, само че на село“, отбеляза Ели Лозанова.
КОРЕНИТЕ И ЛИЧНИЯТ ОПИТ
Връзката на писателката със Северозапада е дълбока и лична. Майка ѝ е от монтанското село Липен, а баща ѝ – от видинското Бела. Макар да е родена в София, голяма част от детството ѝ – ваканциите, съботите и неделите, преминава на село.
Истинският сблъсък с този свят обаче идва по-късно – през 90-те години на миналия век, когато икономическите промени я принуждават да се върне и да заживее в Липен. „Когато отидох да живея там за постоянно, разбрах каква е разликата между екскурзиант и емигрант. Шокът беше огромен, въпреки че аз съм прекарвала много време през ваканциите там“, връща лентата в годините назад тя.
ИЗКУСТВЕНИЯТ ИНТЕЛЕКТ И ТВОРЧЕСКИЯТ ПРОЦЕС
По думите ѝ изкуственият интелект е много полезен, но не е творец. Затова тя не го използва в своята работа. Определя го като „събирач“ и „компилатор“, който работи с вече съществуващи данни, без да може да създаде истински нова гледна точка. За разлика от него, човешкият ум има способността да интерпретира, да усеща нюансите и да вижда отвъд наличната информация.
Творческият процес на писателката има своя ритъм - той принадлежи на нощта. „Котката, кафето, компютърът и никой да не ме закача“ – от това се нуждае, за да реди думите в изречения. Затова пише нощем, защото никой не ѝ звъни по телефона, никой не вика под прозореца, никой не иска чаша вода...
ЧИТАТЕЛЯТ В ПИСАТЕЛЯ
Ели Лозанова се определя преди всичко като добър читател. В последно време интересът ѝ е насочен към източната литература - към японски, корейски и китайски автори. В момента чете „Градината на думите“ на Макото Шинкай, а преди него е завършила „Дисквалифициран като човек“ на Осаму Дазай.
„Много съм впечатлена от източната култура изобщо – напоследък, не по принцип. Ние, западните хора, сме глобалисти, залитаме по едрите неща. Да, ама то едрите неща се получават от съвкупност от множество малки, дребни неща. Дяволът е в детайлите, както всички знаем“, коментира писателката.
ИЗВЪН ЛИТЕРАТУРАТА
Извън писането и четенето Лозанова намира удовлетворение в съвсем различни занимания. Обича да готви – основател е на фестивал „Бабина душица“, представящ характерни ястия от Северозапада, в Монтана, където живее. Удоволствие за нея е и работата в градината. Грижата за растенията, особено за дръвчетата, ѝ носи усещане за смисъл и търпение. В селото на съпруга си има огромна градина, в която, по думите ѝ, има място за всичко.