На 7 ноември се навършват 100 години от рождението на Джоан Съдърланд – австралийското сопрано, което при дебюта си в Италия през 1960 г. впечатлява взискателните местни критици и именно те я наричат La Stupenda („Изумителната“).
Дебютът ѝ през 1961 г. в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, в „Лучия ди Ламермур“ на Доницети, предизвиква голямо вълнение и зрителите, желаещи да си купят билети за правостоящи места, започват да се редят на опашка още в 7:30 ч. сутринта. Изпълнението ѝ на прочутата сцена на полудяването е посрещнато с бурни 12-минутни овации, пише „Ню Йорк таймс“.
Гласът на Съдърланд е толкова мощен, че в началото на кариерата си тя изглежда предопределена да стане драматично сопрано, изпълняващо роли от оперите на Вагнер. След първите си професионални изяви през 1948 г., в продължение на десетилетие на постоянно развитие и усилена подготовка, Съдърланд придобива несравнима лекота при изпълнението на бързи пасажи. За разлика от много други певци тя не прави компромиси с виртуозните пасажи, не пропуска и не претупва бързите поредици от тонове, а изпява почти всяка нота с пълната ѝ стойност, коментира „Ню Йорк таймс“.
Точно затова Ричард Бониндж, диригент и вокален педагог, роден в Сидни, за когото певицата се омъжва през 1954 г., я убеждава да се насочи към италианската опера от първата половина на XIX век, принадлежаща към школата на белкантото.
Белканто (в превод „красиво пеене“) е вокален стил, отличаващ се с равномерно звучене във всички регистри и голяма гъвкавост на гласа. Извън Италия този репертоар е изпаднал в забвение за десетилетия, докато в началото на 50-те години на миналия век не се появява Мария Калас, която показва, че опери като „Лучия ди Ламермур“ и „Норма“ на Белини не са просто възможност за демонстрация на колоратурна виртуозност, а и произведения с музикална елегантност и завладяваща драматургия.
Съдърланд и Бониндж, който е с четири години по-млад от нея, се запознават в Сидни на младежки концерт и стават приятели. По-късно се срещат отново в Лондон, където певицата се установява с майка си през 1951 г., за да учи в Кралския музикален колеж. Там Бониндж става главната фигура, оказваща влияние върху нейното развитие.
В интервю за списанието на „Ню Йорк таймс“ през 1961 г. тя разказва, че първоначално е имала „голям, доста необуздан глас“, който обаче не бил достатъчно тежък за Вагнер. Осъзнала това едва когато чула „Вагнер, изпълняван така, както трябва“.
„Ричард беше решил, много преди аз да се съглася с него, че съм колоратурно сопрано. Карахме се като куче и котка заради това“, споделя певицата и добавя: „На Ричард му бяха необходими три години, за да ме убеди“.
През 50-те години Съдърланд има разнообразен репертоар – от по-леки лирични роли в оперите на Моцарт, като Графинята в „Сватбата на Фигаро“, до по-тежки образи във Вердиевите опери, като Амелия в „Бал с маски“.
Във възторжена рецензия за изпълнението ѝ на Дездемона в „Отело“ на Верди в „Ковънт Гардън“ в края на 1957 г. „Файненшъл таймс“ пише, че Съдърланд заслужава похвала, защото не „жертва чистотата на гласа в името на силата“. Това „не е нейният начин на пеене“, пише вестникът, „и след пет години ще бъдем благодарни, че сега не се опитва да пресилва нещата, а вместо това пее лирично и красиво“.
Съдърланд се превръща в международна сензация след определящото за кариерата ѝ изпълнение на главната роля в „Лучия ди Ламермур“ в „Ковънт Гардън“ – първото представяне на операта там от 1925 г. Постановката, чиято премиера е на 17 февруари 1959 г., е режисирана от Франко Дзефирели и дирижирана от италианския маестро Тулио Серафин.
След този триумф през 1960 г. следват забележителни превъплъщения в пренебрегвани дотогава белкантови опери на Белини: ролята на Елвира в „Пуритани“ на фестивала в Глайндбърн – първото представяне на творбата в Англия от 1887 г., и ролята на Амина в „Сомнамбула“ в „Ковънт Гардън“ – първата постановка в този театър от половин век.
През 1961 г. е издаден нейният забележителен запис на „Лучия ди Ламермур“ за „Дека“, с изключителен изпълнителски състав под диригентството на Джон Причард. Същата година, на 26 ноември, тя прави дългоочаквания си дебют в „Метрополитън опера“ със същото произведение. При първата ѝ поява на сцената, още преди да изпее и една нота, публиката избухва във възторжени овации.
Не липсват и критики. Съдърланд често е обвинявана, че няма ясна дикция, затова певицата полага усилия и през 70-те години започва да пее с по-отчетливо произношение.
Понякога я критикуват и за недостатъчно убедителното ѝ драматично присъствие. С височина от 175 сантиметра тя е едра жена, с дълги ръце, големи длани и продълговато, широко лице. С нарастването на славата си настоява сценографите и костюмографите да създават костюми, които да прикриват особеностите на фигурата ѝ. Както самата тя признава със самоирония в много интервюта, има сравнително плосък бюст, но широк гръден кош. Някои рокли могат да я накарат да изглежда като „огромна колона, която се разхожда по сцената“, пише тя в книгата си „Пътят на една примадона: Автобиографията на Джоан Съдърланд“ (1997).
Заради високия си ръст Съдърланд среща трудности при намирането на сценичен партньор, тъй като повечето тенори са по-ниски от нея. В този момент на хоризонта се появява млад певец от Модена, Италия, на име Лучано Павароти.
„Джоан, имам тенор, който е висок и гласът му е прелестен“, казва импресариото на сопраното. Така започва сътрудничеството на двамата певци, довело не само до много спектакли, но и до много еталонни записи.
След успешна репетиция за концерт в „Карнеги хол“ изпотеният Лучано, доволен от себе си, казва на Съдърланд: „Ние, дебелите, знаем как е“, разказва случката неговият мениджър Хърбърт Бреслин в книгата си „Кралят и аз“, издадена на български през 2021 г. Сопраното отвръща с леден поглед: „Ти си дебел. Аз съм едра“.
Джоан Алстън Съдърланд е родена на 7 ноември 1926 г. в Сидни, където семейството ѝ живее в скромна къща с изглед към пристанището. Майка ѝ, Мюриъл Съдърланд, е талантливо мецосопрано. Именно тя е основният преподавател по пеене на Джоан през юношеските ѝ години.
Бащата, Уилям, е шивач, роден в Шотландия, за когото това е втори брак. Първата му съпруга умира по време на грипната епидемия след Първата световна война, оставяйки му три дъщери и син. Джоан е единственото дете от втория му брак.
Уилям умира в деня, когато тя навършва шест години. Току-що ѝ е подарил нов бански костюм и тя иска да го изпробва. Въпреки че не се чувства добре, той слиза с нея до плажа, а след завръщането им се свлича в ръцете на съпругата си, пише „Ню Йорк таймс“.
На 16-годишна възраст, изправена пред необходимостта сама да се издържа, Джоан завършва курс за секретарки и започва работа в офис, като същевременно продължава обучението си по пеене. Съдърланд започва да изпълнява оратории и да участва в радиопредавания, а през 1947 г. прави силен дебют в Сидни като Дидона в „Дидона и Еней“ на Пърсел.
През 1951 г. с парите от наградата, която спечелва на престижен певчески конкурс, тя и майка ѝ се преместват в Лондон. Там Съдърланд постъпва в оперното училище към Кралския музикален колеж. На следващата година, след три предишни неуспешни прослушвания, е приета в трупата на Кралската опера в „Ковънт Гардън“ и прави дебюта си в ролята на Първата дама във „Вълшебната флейта“ на Моцарт.
В забележителната постановка на „Норма“ от Белини през 1952 г., в която главната роля изпълнява Мария Калас, Съдърланд пее малката роля на Клотилда.
„Изгарях от желание да пея Норма, след като участвах в тези представления с Калас“, разказва Съдърланд в интервю за „Ню Йорк таймс“ през 1998 г. „Но знаех, че не мога да изпълня ролята по начина, по който го правеше тя. Изминаха десет години, преди да я изпея. През това време я изучавах, изпълнявах отделни откъси и работех с Ричард. Но трябваше да развия свой собствен начин на изпълнение и щях напълно да съсипя гласа си, ако се бях опитала да пея като нея.“
През 1956 г. Съдърланд ражда единственото си дете, Адам. В началото на 60-те години, използвайки дома си в Южна Швейцария като отправна точка, тя започва да гастролира по световните оперни сцени и изгражда тесни връзки с „Метрополитън опера“, където участва в 223 представления.
Сред тях е високо оценената нова постановка на „Норма“ през 1970 г. с участието на Мерилин Хорн, която прави дебюта си в „Метрополитън“ в ролята на Адалджиза. Диригент е Бониндж. Голям успех пожънва и постановката на „Дъщерята на полка“ от Доницети през 1972 г., в която Павароти изпълнява ролята на Тонио и взривява оперния свят с перфектното изпълнение на арията с цели девет горни „до“-та.
Макар никога да не е била особено убедителна актриса, Съдърланд излъчва вокална харизма, която успешно компенсира липсата на драматична интензивност, коментира „Ню Йорк таймс“.
През 1978 г. кралица Елизабет Втора удостоява Съдърланд със званието дама.
След оттеглянето си от сцената тя води предимно спокоен живот у дома, като понякога участва в журита на певчески конкурси и води майсторски класове.
Джоан Съдърланд умира на 10 октомври 2010 г. в дома си в Швейцария, близо до Монтрьо. Смъртта ѝ е потвърдена пред медиите от нейната близка приятелка, мецосопраното Мерилин Хорн.