Носителят на „Букър“ Майкъл Джон Харисън каза, че не вижда надежда за човечеството

Новият носител на литературната награда „Букър“ Майкъл Джон Харисън каза, че не вижда надежда за човечеството, съобщи в. „Гардиън“. The End of Everything („Краят на всичко“) e смесица от готически хорър, филм за пътуване (road movie), научна фантастика, фентъзи, сатира - така самият автор описва романа си, спечелил тазгодишната награда „Букър“, в интервю за британското издание. Писателят е категоричен, че творбата му не е антиутопия, а по-скоро роман за живота след катастрофа в духа на ранните творби на Джеймс Балард или Джон Уиндъм. 
„Интересно е, че нещо с оттенък на научна фантастика може да бъде възприето като сериозна книга и да получи наградата „Букър“. Моят проблем винаги е бил, че не вярвам в жанровете. Изобщо не вярвам в тях,“ отговаря 81-годишният Харисън на въпроса дали се чувства реабилитиран от факта, че The End of Everything е първият научнофантастичен роман, спечелил литературното отличие в 58-годишната му история – период, дълъг почти колкото писателската му кариера.  
Критиците казват, че The End of Everything се изплъзва от всякакви определения. Това е истински триумф на неяснотата, отбелязва британският вестник. Според Харисън светът не свършва с гръм и трясък, а с безкрайно объркване. „Това е книга, замислена така, че да покаже срива на обяснителните модели и епистемологичния колапс, които се наблюдават в общества, внезапно изгубили опората си“, обяснява той. 
Написването на книгата отнема около 15 години, през които събитията от реалния свят непрекъснато изпреварват автора. Изкуственият интелект, късният капитализъм, екологичният колапс, бежанската криза, Брекзит - почти всички проявления на днешната всеобхватна криза могат да бъдат открити на страниците на този кратък и трудно поддаващ се на еднозначно тълкуване роман, пише „Гардиън“.
„Изведнъж си помислих: „Е, вече си на 80, можеш поне още веднъж да опиташ да тласнеш нещата отвъд ръба на пропастта. Моето правило винаги е било да стигна възможно най-далече, а след това леко да се отдръпна от ръба. Но този път си казах - нека отида отвъд ръба и да видим какво ще се случи“, разказва Харисън. 
Действието се развива в близкото бъдеще в неназован крайморски град някъде в Кент. The End of Everything описва една разпадаща се Великобритания след нашествието на извънземни, наречени iGhettis - същества, които изглеждат като „високи, извиващи се стълбове от светлина“. Името е игра на думи, която препраща към фрази като „I get it“ (разбиране), „I get stuff“ (капитализъм), фамилията Гети (символ на голямо богатство), компанията „Епъл“ (технологии) и „I“ (Аз-ът на Фройд). „Записах го и си помислих, че това е твърде евтин трик. Но после се загледах отново и осъзнах: „Боже мой, в тази една единствена дума са събрани толкова много различни значения!“, посочва авторът.
Отправна точка за написването на романа е финансовата криза от 2007–2008 г. Написаното тогава от Харисън не се превръща в завършена творба. През 2015 г. той го използва в кратък разказ, озаглавен The Crisis („Кризата“).
По време на публично четене на разказа на събитие в Лондон го обзема усещане, наподобяващо най-тежкото стомашно неразположение в живота му. „Помислих си: това ще ти е за урок, задето си изпил две чаши червено вино и си ял пица, преди да излезеш пред публика“, казва Харисън. Два дни по-късно е откаран в болница, където му съобщават, че е получил инфаркт. 
Когато отново се връща към The Crisis, осъзнава, че разказът всъщност е план за цял роман. „Бях направо поразен! И започнах да работя по него“, спомня си писателят. 
Харисън е роден през 1945 г. в Ръгби, графство Уорикшър. Втората световна война хвърля сянка върху детството му. „Никога не ти позволяваха да я забравиш,“ казва той. Баща му е инженер, а семейството живее в комплекс от модерни къщи, построени за ключови специалисти в следвоенния период. Един от най-ярките спомени от детството му е гардероб в стил „Нарния“ (митична страна от романите на К. С. Луис, б.ред.), в който, когато се покатервал вътре, откривал „цяла библиотека с евтини романи“ - от трилъри от 20-те години до съвременни списания за научна фантастика.
„Беше пълно с всички онези неща, на които не би трябвало да се наслаждаваш“, отбелязва Харисън. Родителите му имат в дневната на долния етаж съвсем малка библиотека с няколко класически произведения. „Но това беше най-необикновеното образование за въображението“, посочва писателят.
Баща му умира, когато е на 13 години, а майка му така и не успява да преодолее загубата. Това е тема, към която Харисън би се върнал, ако някога напише автобиографията си. 
На 21-годишна възраст публикува първия си разказ в списанието за научна фантастика Science Fantasy. През 1968 г. става литературен редактор на списание New Worlds. Работи какво ли не - коняр в конюшни за ловни коне, чиновник, стажант-учител. „Като един своеобразен хипи реших, че ако ще пишеш, трябва да се занимаваш само с писане и да приемеш последствията от това“, разказва той. А последствията означават да преспива по диваните на приятели и често да няма достатъчно храна.
„Всички живеехме в ужасни условия в западен Лондон, още преди западен Лондон да стане онова, което днес наричаме западен Лондон“, казва той за писателите, с които споделя онези години. „И беше много забавно.“
Днес Харисън живее в селски район на графство Шропшър заедно с партньорката си - редакторката и писателка Кат Филипс. Първите си чернови пише в тефтери Moleskine, „винаги черни и с хартия на квадратчета“, като използва химикалки Muji 0.5 в червен и черен цвят. Работи върху идея, която може да се превърне в роман или в поредица от разкази.
„Още откакто започнах през 1965 г., амбицията ми е да премахна разделенията между жанровете. Това винаги е било моята водеща светлина“, казва авторът. В продължение на дълги години, когато пише литературни рецензии, си задава въпроса: „Защо трябва да сме лоши писатели, само защото пишем научна фантастика? Защо да не можем да създаваме добри герои?“
The End of Everything завършва с нещо, което авторът определя като „положителна“, а не като изпълнена с надежда нотка. „Не, изобщо не изпитвам надежда“, отговаря той, запитан дали изпитва надежда за човечеството. „Просто вървим насън към една отчаяна ситуация. По някакъв начин някой трябва да ни напомни, че всяко действие има последствия и че ние ги пренебрегваме“, добавя Харисън. 
А на въпроса дали това е отговорността на писателя, отвръща: „Тя има много измерения. Да очарова, да забавлява. Но аз винаги съм бил Касандра. Винаги съм отправял предупреждение - внимавайте какво правите.“