Пенчо Славейков е и там, където не подозираме, че го има, коментира в Бургас доц. Йордан Ефтимов

Разговорът за Пенчо Славейков днес неизбежно води и към въпроса за неговите философски влияния и най-вече към връзката му с Фридрих Ницше, отбеляза литературоведът и критик доц. Йордан Ефтимов. Той бе модератор на дискусия в Бургас на тема „Пенчо Славейков и българският модернизъм“, посветена на 160-годишнината от рождението на поета по инициатива на Българската телеграфна агенция.
Доц. Ефтимов припомни тезата на литературоведа Емил Димитров, според когото „Пенчо Славейков е ницшеанец не защото прекрасно познава книгите на немския философ, а понеже мисли, живее и твори като ницшеанец и умира като такъв“.
Ефтимов обаче постави под въпрос дали това само по себе си е достатъчно, за да бъде определен един автор като „ницшеанец“. По думите му Ницше не бива да бъде разглеждан единствено като система от философски идеи, а и като жизнена стратегия. В този контекст той припомни и ролята на Пенчо Славейков за популяризирането на Ницше у нас, включително настояването му Мара Белчева да преведе "Тъй рече Заратустра".
Според Ефтимов връзката между един поет и даден философ не трябва да се разбира буквално. „Като казвам, че някой поет е изключително свързан с определен философ, това не значи на всяка цена той да е равен на големите философи по отношение на идеите“, посочи той. По думите му поетът не е задължително да бъде „буквален илюстратор“ на философски идеи. Дори когато става дума за погрешен прочит на Ницше, това не обезценява значението на подобна връзка. Ефтимов подчерта, че „цялата световна култура се развива благодарение на това, че много-много не сме се разбрали“.
Ефтимов подчерта, че целта на кампанията „Пенчо Славейков и българският модернизъм“ не е просто да бъдат припомнени биографични факти за поета, а да се проследи какво се случва с неговото творчество, когато днес се срещаме с него: „къде го изкривяваме, къде сме го разбрали, къде не сме го разбрали“ и доколко Славейков действително присъства в съвременното ни мислене за литературата. В тази връзка Ефтимов постави въпроса и за самото определение „модернизъм“ в заглавието на инициативата – дали става дума за течение, настроение, нагласа или стил. Според него именно тази нееднозначност прави темата особено интересна, защото следите от модернизма на Славейков в по-късната българска поезия невинаги са очевидни.
В разговора той свърза Пенчо Славейков и с темата за мистификацията и литературната игра. Ефтимов разказа за собствен опит с литературни мистификации, сред които измисленият автор на име Христо Матев, около когото с други автори създават преди години фиктивна литературна биография и текстове. Според него подобни примери показват, че мистификацията не е просто забавна игра, а се появява в определена литературна и културна среда, която я прави възможна.
Тъкмо играта Ефтимов определи като един от важните въпроси, които разговорът за Пенчо Славейков поставя. В заключението си той отбеляза, че дискусията е засегнала няколко различни, но свързани теми – „еротиката, нещо, за което не сме говорили много“ във връзка с Пенчо Славейков, играта, философската му обвързаност и отношението му към Ницше.
Ефтимов се спря и на Михалчев и на противопоставянето между философа и поета – философите, които се чувстват по-важни, защото са „изцяло в света на идеите“, и поетите, които имат самочувствието, че владеят „пластично света“. Така разговорът за Славейков постепенно излезе отвъд конкретния автор и се превърна в разговор за начина, по който литературата взаимодейства с философията, играта, мистификацията и културната памет.
В края Ефтимов се върна към Бургас и към връзките на Пенчо Славейков с града, включително през фигурата на актрисата Адриана Будевска, играла в Народния театър в периода, когато Славейков е негов директор. Това му даде повод за финалното обобщение: „Пенчо Славейков е и там, гдето не подозираме, че го има.“