През цялото време ние се правим на нещо, което не сме, каза писателката Саманта Швеблин

През цялото време ние се правим на нещо, което не сме. И когато имаме смелостта да покажем нашата уязвимост и да изразим това, което мислим, осъзнаваме колко по-силни ставаме. Това на нас, срамежливите хора, много ни помага. Думите са на аржентинската писателка Саманта Швеблин, която представи новия си сборник с разкази „Доброто зло“ тази вечер в аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Авторката разговаря с писателя Георги Господинов и с директора на Културния център на университета –  доц. д-р Дария Карапеткова, която модерира срещата.
Ректорът на университета – проф. д-р Елиза Стефанова, приветства Швеблин и каза, че е „изключителен, световноизвестен талант, който имаме честта да посрещнем в нашия университет“. За Георги Господинов ректорът каза, че е посланик на университета по света. „Той е пример за младите хора в България, че с талант, със знание и с постоянство успехът е възможен и, бих казала, се постига“, добави тя.
„Като малка, аз бях ужасен читател, защото бях много страстен читател. Четях постоянно, крещях, дори понякога плачех. Нищо не разбирах, защото аз бях на 6-7 години и четях поеми за развод и за самоубийства. Но си спомням как си мислех: Не знам какво му се случва на този господин, обаче искам да ми се случи и на мен. Искам точно това да ми се случи, искам да мога да се докосна до нещо, което да ме разтърси така“, каза Швеблин.
По думите ѝ през цялото време, в което пише, тя си мисли за читателя. „Винаги има една светлинка, която казва: Обясни какво искаш да кажеш с това, защото иначе хората няма да го разберат добре“, каза авторката. Според нея книгата е затворен предмет и за да заработи тази „технология“, е необходимо читателят да вземе книгата и да прочете думите, които писателят е написал вчера или преди два века.
„Когато четеш една много любима, много силна книга, забравяш да мислиш как е направена и е много трудно да обясниш защо те хваща – композицията ли, думите ли, интонацията ли“, каза Георги Господинов. За писането той сподели: „Много трудно можеш да си толкова откровен, когато говориш с някого, но когато пишеш – има максимална откровеност. Тоест, решил си да бъдеш уязвим и можеш да бъдеш уязвим. И това, че ти си уязвим, е твоята защита“.
Господинов добави, че когато писателят разказва истинска история, винаги може да избяга в полето на литературата и да каже, че това е художествена измислица. Но се пошегува, че този трик не се получава със собствените майки.
Швеблин каза, че няма предразсъдъци относно това кой чете книгите ѝ. „Интересуват ме всички читатели, но това не означава, че мога да ги докосна“, каза Швеблин.
Разказа, че баща ѝ не е читател и винаги я е чел само като баща, но когато написала последната си книга и той прочел разказа „Окото в гърлото“, в него се появило нещо, което го сграбчило, и той ѝ се обадил със сълзи в очите. „Това е една от най-красивите награди, които съм получавала. Но тя е и противоречива, защото се почувствах много виновна, че съм разплакала баща си. От друга страна, си казах: Супер, направих го, значи това е най-хубавото нещо, което съм написала“, каза тя. По думите ѝ, мисълта да разчувстваш някого, който изобщо не се интересува от четене, е нещо, което я занимава, когато пише.
Според Господинов освен да разчувстваш някого, който не се интересува от писане, е хубаво да имаш и перформативната функция на литературата и една твоя книга да утеши някого или да го накара да извърши нещо. По думите му най-хубавите имейли, които е получил след „Градинарят и смъртта“ били тези, в които читателите му написали: „Затворих последната страница и веднага звъннах на баща ми“.
„Тази вечер ние имаме гостенка, която се намира в истински апогей на своята кариера“, каза доц. д-р Дария Карапеткова.