Родената преди век Харпър Ли пише само един роман, след което се превръща в „литературната Грета Гарбо“

Писателката Харпър Ли, от чието рождение днес се навършва век, заема уникално място в американската литература – не с обемно творчество, а с трайната сила на един-единствен роман - „Да убиеш присмехулник“, и с преднамереното, често неразбрано мълчание, което последва след него.
Въпреки очакванията на широката публика, в продължение на повече от половин век втори роман на Ли така и не се появява, а тя, според „Ню Йорк Таймс“, си спечелва репутацията на „литературната Грета Гарбо“ – отшелница, чиито публични изяви при получаване на награда или почетно звание се считат за важна новина просто заради своята рядкост. При такива случаи тя обикновено не говори, освен за да каже кратко „Благодаря“, пише вестникът.
Нел Харпър Ли е родена на 28 април 1926 г. в малкото градче Монровил – място, което по-късно ще бъде увековечено в художествената литература. Най-малката от четири деца, тя израства в семейство, белязано от контрасти: баща ѝ, Амаса Колман Лий, е принципен и самоуверен адвокат, широко приеман за прототип на героя от романа Атикус Финч. Майка ѝ, Франсис Финч Лий, се бори с емоционални и физически трудности, които оставят по-тиха следа в семейния живот. Детството на Ли удивително напомня това на героинята ѝ Скаут Финч – тя е непокорна особнячка, физически активна и без особен интерес към традиционните очаквания към момичетата в Америка от средата на ХХ век.
Най-близкият ѝ приятел от детството е бъдещият писател Труман Капоти. Двете деца изграждат творческо партньорство – споделят истории, разиграват въображаеми приключения и експериментират с писане на пишеща машина, предоставена от бащата на Ли. Това ранно литературно приятелство по-късно намира отражение в кариерите и на двамата: Капоти я превръща в персонаж в свои произведения, а Ли го увековечава като Дил в романа си.
Ли учи в Университета на Алабама, където първоначално следва право по настояване на баща си. Склонността ѝ към писането обаче е очевидна – тя публикува в университетски издания с остър, често хумористичен тон и става редактор на хумористично списание. След кратък престой в Оксфордския университет окончателно се отказва от правото и през 1949 г. се премества в Ню Йорк, за да се посвети изцяло на писането.
Животът там далеч не е бляскав – Ли работи като служителка в авиокомпания и пише в свободното си време, често нощем. Пробивът ѝ идва благодарение на изключителен акт на щедрост: приятелите ѝ Майкъл и Джой Браун ѝ осигуряват финансова подкрепа за една година с една проста инструкция – да пише. Този шанс ѝ позволява да се съсредоточи изцяло върху творчеството и води до ръкописа, който ще промени живота ѝ.
Ранната версия на романа, първоначално озаглавена „И страж да бди на пост“ (Go Set a Watchman), претърпява значителни редакционни трансформации. С помощта на редактора Тей Хохоф Ли в крайна сметка се оформя цялостното повествование, съсредоточено върху детската перспектива на низ от събития. Резултатът – публикуваният през 1960 г. „Да убиеш присмехулник“ – се превръща в културен феномен.
Съчетавайки топло и често хумористично изображение на живота в малък град с дълбоко изследване на расовата несправедливост в Юга по времето на законите за расова сегрегация „Джим Кроу“, романът намира силен отклик сред поколения читатели. Сюжетът и героите са вдъхновени от наблюденията на Ли върху нейното семейство и общността ѝ в Монровил. Творбата разглежда расистките нагласи и социалните предразсъдъци в американския Юг през 30-те години на ХХ век, представени през погледа на деца. В основата на романа е историята за адвокат от малък град - Атикус Финч, който защитава чернокож мъж, несправедливо обвинен в изнасилване на бяла жена.
Успехът е бърз и зашеметяващ. Книгата печели „Пулицър“ за художествена литература през 1961 г. и се превръща в неизменна част от образованието в САЩ. През 1962 г. излиза и филмовата адаптация с Грегори Пек в ролята на Атикус Финч, за която той печели „Оскар“ за главна мъжка роля. Това допълнително утвърждава мястото на романа в популярната култура. За Ли обаче този триумф носи и тежест – за нея славата се оказва по-скоро източник на дискомфорт, отколкото награда.
Самата тя споделя: „Никога не съм очаквала какъвто и да е успех с „Да убиеш присмехулник“… Надявах се на малко,...но получих много повече – и в известен смисъл това беше почти толкова страшно, колкото и провалът.“
Думите ѝ разкриват едновременно скромността ѝ и неудобството от мащаба на успеха.
Това отношение оформя и по-нататъшната ѝ кариера. Макар за кратко да остава активна в литературните среди – публикувайки отделни текстове и подпомагайки Капоти в проучванията за „Хладнокръвно“ – тя постепенно се оттегля от публичността. Приносът ѝ към този новаторски документален роман е значителен, но остава слабо признат. С времето приятелството им се охлажда, а според някои източници Капоти ревнува от успеха ѝ.
С годините липсата на втори роман се превръща в едно от най-обсъжданите „мълчания“ в американската литература. Спекулациите варират от творческа парализа до съзнателно оттегляне. В интервю от 2011 г. за австралийски вестник неин близък - свещеникът д-р Томас Лейн Бътс, споделя, че в момента Ли живее в дом за възрастни хора, ползва инвалидна количка, и е частично сляпа и глуха, като страда от загуба на паметта. Бътс разказва също, че Ли му е обяснила защо никога повече не е писала: „Две причини: първо, за никакви пари не бих преживяла отново напрежението и публичността, които изпитах с „Да убиеш присмехулник“. Второ, казах това, което исках да кажа, и няма да го кажа отново.“ 
Неочакваното публикуване на „И страж да бди на пост“ през 2015 г. възражда интереса към нея. Представена като продължение, но често възприемана като ранна версия на „Да убиеш присмехулник“, книгата предлага по-сложно и противоречиво изображение на Атикус Финч. Издаването ѝ предизвиква широк дебат относно авторството, редакторската намеса и литературното наследство на Ли.
Писателката прекарва последните години от живота си в Монровил, живеейки спокойно сред близки и приятели. Въпреки мита за пълна изолация, тя остава свързана с общността – посещава църква и понякога общува със студенти, изучаващи творчеството ѝ, но отказва да се връща публично към литературното си наследство.
Харпър Ли умира в съня си на 19 февруари 2016 г., на 89-годишна възраст.
За нейната жизнена философия говори писмо до Опра Уинфри, в което тя пише, десет години преди смъртта си: „Днес, в едно изобилно общество, където хората имат лаптопи, мобилни телефони, iPod-и и умове като празни стаи, аз все още вървя бавно с книгите…“