Цветан Стойчев заминава за САЩ през 1996 година и оттогава живее в Атланта. Детството му преминава между Сливен и балканското село Ичера, където се заражда любовта му към изкуството. Спомня си, че първата му изложба е била от пластилинови фигури. Макар никога да не завършва художествено образование, през целия си живот рисува, моделира и създава скулптури. Преди да емигрира развива и моден бизнес в България в първите години на прехода, а днес преподава изобразително изкуство на деца в Атланта.
Идеята да започне да пише се появява неочаквано. По съвет на своя терапевт той започва да води дневник, но бързо разбира, че този формат не е неговият начин да разказва истории. Решаващ се оказва разговор, проведен по време на едно от посещенията му в България, когато показва чрез видеовръзка различни кътчета от страната. Тогава терапевтът му предлага вместо дневник да напише книга. Именно тази идея отключва желанието му да разкаже за България по различен начин.
Книгата „Последният светец“ не е класически туристически пътеводител, а художествен разказ, в който реални места, исторически факти, лични спомени и художествена измислица се преплитат. Действието се развива в Сливенския Балкан, край морето, в София, както и в Италия, Франция, Турция, Етиопия и САЩ. Сред героите има персонажи, вдъхновени от реални хора, които авторът е срещал по света. Разказът преминава между минало и бъдеще, а в него присъстват елементи на мистицизъм, религия, история и фантастика.
Стойчев пише книгата на английски език, защото иска първите ѝ читатели да бъдат хора извън България. Според него страната остава недостатъчно позната като туристическа и културна дестинация. Намерението му е след английското издание романът да бъде преведен на български, а впоследствие и на френски език. Целта му не е книгата да бъде насочена единствено към българските емигранти, а да представи България пред чуждестранната публика през различен, по-дълбок поглед – чрез културата, духовността, природата и историята.
Макар да е американски гражданин от повече от две десетилетия, Стойчев казва, че никога не е преставал да се чувства българин. Носталгията за родината е постоянна част от живота му. Най-силните му спомени са свързани с детството в Ичера – планината, реката, чешмите и вкуса на водата, който, по думите му, не е успял да открие никъде другаде по света. Именно тези малки, привидно обикновени детайли пазят най-живата връзка с България.
През последните години той все по-често мисли за завръщане и вижда България като свое бъдещо място за живот. Признава, че при последния си по-дълъг престой е преживял своеобразен културен шок заради тежката административна система и бюрокрацията, но това не променя намерението му един ден да се установи окончателно тук. За него природата, планината и усещането за принадлежност остават по-силни от трудностите.
Според Цветан Стойчев човек може да живее десетилетия далеч от родината си, но мястото, където е израснал, остава част от неговата самоличност. Именно това усещане се опитва да предаде и в първата си книга – като покана читателите да открият България не само като географско място, а като свят от истории, памет и духовност.