Трудно е да се говори за тоталитаризма, но е голямо майсторство да бъдеш чут, каза доц. Людмила Миндова за новата си книга

Трудно е да се говори за тоталитаризма, но е голямо майсторство да бъдеш чут. Това каза доц. Людмила Миндова при представянето на своята нова книга „Страдание и свобода. Паметта за тоталитаризма в литературите на Югоизточна Европа“, чиято премиера се състоя днес в зала „Марин Дринов" на Българската академия на науките (БАН).
При представянето директорът на Института за балканистика с Център по тракология към БАН проф. Румяна Прешленова определи книгата като „много специална“ и изрази увереност, че всеки читател ще се убеди в нейната стойност. Тя подчерта, че изследването идва в момент, когато все повече млади хора нямат личен спомен за тоталитарния период и познанията им за него се формират предимно чрез разкази, филми и свидетелства.
„Имаме отговорността да бъдем искрени и откровени, когато говорим за тоталитаризма“, каза Прешленова. По думите ѝ доц. Миндова съчетава в работата си качествата на учен, който познава в дълбочина литературите на Югоизточна Европа, и изследовател с особена чувствителност към темата за тоталитаризма. Именно това съчетание е довело до създаването на монографията.
Литературоведът и писател проф. Кирил Топалов постави книгата в по-широкия контекст на изследванията върху тоталитарните режими. Според него в българската научна литература рядко се среща толкова цялостно и комплексно разглеждане на темата.
„Мисля, че в нашата научна литература за първи път се срещаме с едно комплексно изследване на тоталитаризма – на идеята за тоталитаризма, на представите за тоталитаризма, на механизмите и естетиката на тоталитаризма“, каза той.
Топалов припомни, че самото понятие „тоталитаризъм“ дълго време е отсъствало от публичния речник в социалистическите държави. По думите му чак до средата на 70-те години за тоталитарна държава и тоталитарна идеология почти не се е говорело открито, защото самата система е била изградена така, че да не допуска подобен разговор.
„Тоталната система, която нямаше пролука в своята самозащита и стигаше до изключителен унизителен натиск и безчовечие, не позволяваше да се говори за тоталитарна държава и тоталитаризъм“, посочи той.
Писателят обърна внимание и на значението на паметта като исторически източник. Според него много от хората, преминали през репресии, лагери и преследвания, не са имали възможност да записват преживяното, поради което по-късното осмисляне на епохата неизбежно се опира на паметта. „Страданието не е нещо много исторично. То се базира на паметта, на някакви основни опорни точки“, отбеляза Топалов и подчерта, че именно тези „опорни точки на паметта“ са убедително проследени в книгата на Миндова.
Проф. Алберт Бенбасат насочи вниманието към жанровите особености на изследването. Според него то трудно може да бъде определено само като научна монография, защото съчетава различни пластове и подходи. „Това не е само една книга. Това са три книги в едно“, каза той.
По думите му трудът може да бъде разглеждан и като своеобразно „хождение“ или „слизане в ада“ по следите на тоталитарния опит в литературите на региона. Бенбасат направи паралел с традицията на визионерската литература – от средновековните текстове до Данте.
„Книгата е структурирана в отделни части, които спокойно можем да наречем кръгове. Ако Данте има своя водач Вергилий, Людмила Миндова има множество водачи от различни литератури – сръбска, хърватска, словенска, албанска, румънска, българска“, отбеляза Бенбасат.
Според него едно от най-ценните качества на изследването е, че извежда общите механизми на страданието и несвободата отвъд националните граници. Проф. Бенбасат обърна внимание и на мястото на еврейския опит в книгата, като подчерта, че именно през съдбата на общности, преживели тежки исторически травми, може да се научи много за природата на страданието и паметта.
Литературният критик Митко Новков постави акцент върху ролята на интелектуалците и писателите, които са успели да говорят за тоталитаризма по начин, достигащ до широката публика. По думите му това е особено трудно предизвикателство.
Новков отбеляза, че особена стойност имат авторите, които успяват да съчетават разговора за тежките теми с чувство за хумор и човешка мярка. Според него именно този подход прави възможно осмислянето на травматичното минало, без то да се превръща в абстрактна историческа схема.
Авторката Людмила Миндова разказа за част от личните и изследователските импулси, довели до написването на книгата. Тя отбеляза, че интересът ѝ към темата за тоталитаризма е свързан както с литературните свидетелства от различни страни на Югоизточна Европа, така и с конкретни личности, оставили следа в културната памет на региона.
Авторката припомни връзката между хърватската писателка Весна Парун и българската културна среда през 60-те години, както и приятелството ѝ с Радой Ралин и Блага Димитрова. Миндова разказа и личен спомен от срещите си с Ралин в Народната библиотека, когато той шеговито я наричал „математичката“. Тя посочи, че при работата по книгата е открила редица неочаквани връзки между литературните свидетелства, архивните документи и биографиите на авторите, които са се опитвали да осмислят преживяното под натиска на тоталитарните режими.
Людмила Миндова е родена през 1974 г. в Русе. През 1998 г. завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а през 2005 г. защитава дисертация върху хърватската барокова литература. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016). В неин превод са публикувани книги на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Симо Мраович, Миро Гавран, Алеш Дебеляк и др. Поезията ѝ е превеждана на хърватски, турски и английски език. Тя е един от основателите на сайта „Открита литература“.