„Как може да си облечен с „Шанел“ (Chanel), а вечер да нямаш пари дори за бира в бара?“ След 15 години проучвания антроположката Джулия Мензитиери разказва в излязлата тази седмица книга „Модата: най-прекрасната професия на света“ за експлоатацията и несигурността зад кулисите на тази престижна индустрия, информира Франс прес.
Тя представя потискаща картина: около 10 жени работят нощем в малък парижки апартамент с парче плат, което трябва само за няколко часа да се превърне в рокля от висшата мода.
Изделието ще бъде продадено за между 70 000 и 100 000 евро, но всяка от жените ще си тръгне с плик с пари в брой, равняващи се на минималната работна заплата във Франция.
Тези шивачки в сектора на висшата мода могат да бъдат „студентки, работнички, хора от азиатски произход или професионални шивачки, повикани да помогнат“, разказва Мензитиери, която е докторантка по социална антропология. Тя е посетила едно от тези ателиета, работещи на пълни обороти преди Седмицата на модата.
Секторът на модата и облеклото формира над 3 на сто от френския брутен вътрешен продукт (БВП), повече от автомобилната индустрия и осигурява препитание на близо 1 милион души, според Френската федерация на висшата мода и модата. Въпреки това той остава един от най-слабо проучените сектори.
„Това е свят, който е прекомерно изложен на показ, изключително видим в списанията, по плакатите и в интернет, но за който всъщност не знаем нищо“, подчертава италианската изследователка в интервю за АФП.
Тя е успяла да проникне в него благодарение на желанието на сектора за „интелектуална легитимация“ - смятаната за „ повърхностна“ индустрия е била поласкана от интереса на антроположката.
Сред икономическите реалности, които тя установява по време на проучването си, е така нареченият „труд в дълг“ при манекените и манекенките. Не е рядкост големите агенции да предплащат на моделите всички разходи – от фризьора до таксито, а след това да искат те да им бъдат възстановени, което повечето от моделите никога не могат да направят.
Съществува и практиката на възнаграждение за престиж. „Колкото по-престижно е списанието, толкова по-сигурни можете да бъдете, че хората няма да получат заплащане. Страниците, определяни като „редакционни“ (модни фотосесии, публикувани извън рекламите), най-често се правят безплатно“, отбелязва Джулия Мензитиери.
Някои фотографи дори плащат, за да работят, като поемат предварително разходите за хотела, микробуса и храната на екипа с надеждата, че „инвестират в кариерата си“. Други получават възнаграждение в натура под формата на ваучер за покупки от съответната марка, която по този начин „печели двойно“.
Главна редакторка, носеща чанта за 20 000 евро, връчва плик със 100 евро на фотографка за 48 часа работа, като й казва: „Имаше късмет, че беше там“. Тази фраза дава заглавието на докторската дисертация на изследователката, която днес работи във френския Национален център за научни изследвания (CNRS) в Лил, Северна Франция.
„Модата има свой собствен начин на действие и своя специфична форма на насилие, която се изразява в съжителството и съпоставянето на изключително луксозни светове и предмети, на създаването на тези представи за лукс, а след това и на форми на възнаграждение, труд и експлоатация, които могат да бъдат крайни“, подчертава тя.
В сектора няма никакво синдикално представителство, с изключение на представителството на работодателите. „Това е среда, в която не можеш да кажеш: „Закъсал съм, прегорял съм, експлоатират ме, нямам пари да си платя наема, вече шест месеца не са ми плащат“, твърди тя.
На младите хора, които мечтаят за този свят, Джулия Мензитиери препоръчва „да вземат красивото от него, но да знаят какви са правата им“.