Няма значение как се казват парите – важно е дали имат стойност, каза д-р Милен Николов, директор на Регионалния исторически музей в Бургас

Няма значение как се казват парите – важно е дали имат стойност, каза д-р Милен Николов, директор на Регионалния исторически музей в Бургас, който бе гост в Националния пресклуб на БТА в морския град по повод представянето на новия брой на списание ЛИК, чиято тема е "Българските пари".
Той обобщи дългия исторически път на парите по българските земи – от най-ранните форми на размяна до монетите в османския период и отбеляза, че през всички епохи – от размяната на стоки, през златото и среброто, до съвременните валути, водещо е едно и също: разплащателното средство да има реална стойност и да бъде прието от всички. „В икономиката политиката трябва да спре. Плащаш за нещо с разплащателно средство, което е ценно и за двете страни – ако е ценно само за едната, то не работи", коментира историкът. Той накратко проследи развитието на разплащателните средства в продължение на хилядолетия, той подчерта, че икономическата логика остава непроменена, независимо от политическите системи и идеологическите внушения.
В началото д-р Николов се върна далеч преди появата на монетите. Той отбеляза, че още от най-древни времена хората са обменяли стоки, без да разполагат с пари в днешния смисъл. Стопанството е било натурално, а разплащането е ставало чрез продукти с призната стойност – храна, земеделска продукция или животни. По думите му храната е била основният еквивалент, защото е източникът на живот.
С развитието на металургията постепенно се налагат металите като средство за обмен. „Ценното е металът – имаш ли метал, имаш пари; нямаш ли метал, нямаш пари“, подчерта д-р Николов. Тази логика, според него, стои в основата на появата на първите монети, които не създават стойност, а я концентрират и улесняват нейното пренасяне и измерване.
По българските земи ранното средновековно монетно обращение е тясно свързано с византийската парична система. Д-р Милен Николов отбеляза, че широко разпространени са т.нар. скифати – византийски сребърни монети с характерна извита форма. „Те са скифати, защото така се нарича този тип монети“, уточни той, като подчерта, че терминът е общ и не обозначава отделна „българска“ форма. По думите му използването и имитирането на скифати в българска среда показва включването на българските земи в общия византийски паричен свят, без това да изключва наличието на местно монетосечене.
След стабилизирането на държавата по времето на цар Тодор Светослав, син на Георги Тертер, България постепенно се отърсва от тежките кризи. Златният стандарт отпада, но сребърният остава водещ. По думите на д-р Николов до края на XIV век всички български владетели от Тодор Светослав нататък секат както сребърни, така и медни монети в различни номинали.
Той подчерта, че дори в залеза на Второто българско царство Иван Шишман продължава да сече сребърни монети. Върху тях владетелите са изобразявани заедно с Иисус Христос или самостоятелно – знак за власт и легитимност. Като примери д-р Николов посочи монетите на Иван Александър с изображение на владетеля и сина му, както и монетите на Михаил Шишман с фигура на конник.
В разговора историкът акцентира още, че правото да се секат монети има силен символичен смисъл. „За да си владетел, трябва да сечеш монети“, отбеляза д-р Николов, като добави, че в периоди на политическа нестабилност именно монетите са били начин да се заяви законна власт.
В същото време той беше категоричен, че наличието на собствени монети не означава използване единствено на тях. Археологическите находки от Търново, Трапезица и Русокастро показват изключително разнообразие – византийски, френски, татарски, селджукски и италиански монети. „Каквото е имало стойност, то се е въртяло в обращение“, подчерта д-р Николов.
При това многообразие ключова роля играе проверката на стойността. По думите му честите находки на екзагии – средновековни теглилки за измерване на монети – показват, че теглото е било решаващо. Надписите и изображенията са имали второстепенно значение. „Металът е важен, не какво пише на него“, отбеляза директорът на Регионалния исторически музей в Бургас.
Тази логика се запазва и след османското завоевание. Османската държава въвежда собствен стандарт с медните мангъри и различни сребърни номинали, сред които акчето. В началото те са пълноценни, но с времето се появяват опити за обезценяване чрез намаляване на теглото. Това, според д-р Николов, води до загуба на доверие и до търсене на по-надеждни валути.
Той припомни свидетелства от края на XVI и началото на XVII век, когато, по думите на западноевропейски дипломати, се секат дори железни монети с повърхностно посребряване. В резултат хората се ориентират към западноевропейските сребърни монети, произведени от благородния метал, идващ от Новия свят. Те са търсени именно защото са пълноценни и не подвеждат.
В заключение д-р Милен Николов подчерта, че през всички епохи хората реагират по един и същ начин, когато парите се обезценят. „Когато едно разплащателно средство спре да бъде ценно, хората гледат да се отърват от него“, каза той и допълни, че парите имат смисъл само ако стойността им е разбрана и приета от двете страни в една сделка.