През 90-те, дори когато се карахме, ние си общувахме, а сега, дори когато си общуваме, се караме, заяви Георги Господинов в Бургас

„През 90-те, дори когато се карахме, ние си общувахме. Това е много важно. А сега, дори когато си общуваме, ние се караме“. Това каза писателят Георги Господинов по време на срещата си с читатели в първия ден на фестивала „С книга на плажа“ в Бургас. Разговорът с него бе посветен на новото издание на стихосбирката „Черешата на един народ: 30 години по-късно“ води Невена Дишлиева.
Разговорът за „Черешата на един народ“ постепенно се превърна в разговор за 90-те години, за изгубената способност да се общува, за значението на общите книги и думи, за личната и националната памет, за патриотизма, за несбъднатото, за поколенията и за това как една книга, написана преди 30 години, може да бъде прочетена отново днес.
„Деветдесетте бяха нашето десетилетие, когато бяхме млади, когато мислехме, че всичко много лесно ще стане“, каза Господинов. По думите му тогава е имало „голямо обещание, голяма енергия“, която постепенно е изчезнала. Той разказа за първите протести след промените и за усещането на неговото поколение, че промяната може да се случи почти веднага. На първия официален протест, спомни си писателят, някой казал на младите хора около него, че „всичко това няма да се оправи бързо“ и ще са необходими поне пет-шест месеца. Реакцията на младите била: „Как ще чакаме 5-6 месеца? Ние сме тук, трябва да довършим за два месеца всичко и да станем нормална държава“.
Господинов определи 90-те като време, в което всеки ден се е случвало нещо различно - понякога ужасно - като убийствата и голямата инфлация, но едновременно с това и като време, в което хората са общували много повече. Според него една от големите загуби след 90-те е именно възможността да се разговаря въпреки различията. „Дори когато още се опитваме да си говорим, някак си стигаме до точка на счупване. Много лесно и много бързо“, каза писателят.
Когато думите са имали общ смисълГосподинов говори и за промяната в значението на думите и за разпадането на общия културен език. Той припомни идеята за връзката между думите и нещата и каза, че през 90-те е имало усещане за по-голямо съгласие върху значението на основни понятия. „Ако аз кажа свобода, всички знаем какво е свобода. Ако аз кажа мир, всички знаем какво е мир. Ако аз кажа възраждане, всички знаем какво е възраждане“, каза Господинов. По думите му, днес „много неща се счупиха в този разговор“, „думите не значат това, което значат“.
Той даде пример с общата литературна култура на неговото поколение. През 90-те, каза писателят, хората са четяли много едни и същи книги и са можели да разговарят през тях. Днес това се случва все по-трудно. Господинов разказа, че в часовете по творческо писане, които води, първият въпрос, който обсъжда с младите хора, е какви книги са чели всички, „За да има някакъв мост между нас“. По думите му е необходимо да има „малък сал, върху който да стъпим“, но „все по-трудно е да намираме много такива общи книги“. Въпреки това той каза, че среща млади хора, с които може да разговаря за книги и идеи, включително такива, които не са били родени, когато „Черешата на един народ“ е излязла. „Това е нещо, което много ме окуражава“, каза Господинов.
„Всички ние сме емигранти от родината на своето детство“В разговора за книгата писателят се върна и към темата за патриотизма. Според него съществува разлика между показния патриотизъм и личната, човешка връзка с историята и мястото. „Не този, който се татуира бицепсите, уважава българската история“, каза Господинов. По думите му истинското отношение към историята и патриотизма могат да бъдат много по-лични и да не са свързани с паметници, знамена и демонстративни жестове. „Това е някак си да обичаш лично през мястото, където ти е било детството“, каза той.
В този контекст Господинов определи родното място на детството като особено важно. „Всички ние сме емигранти от родината на своето детство. Всички сме напуснали тази родина. Всички изпитваме носталгия към нея“, каза писателят. Той свърза тази лична памет с историите на дядо си, с неговата мечта за Босфора и с малките човешки истории, които стоят в основата на книгите му. „Всичките ми книги от „Черешата“ нататък и от „Лапидариума“ искат да говорят за тези малки човешки истории, през това да обичаш, през това да разказваш неслучилото се“, каза Господинов.
Неслучилото се като литературна темаЕдна от основните теми в разговора беше именно несбъднатото – както в личната, така и в националната история. Господинов каза, че тъгите на дядо му в първата част на „Черешата на един народ“ са по-скоро „тъгите за неслучилото се“. Според него личната история винаги е свързана с голямата история, особено за поколенията, израснали с историите на своите баби и дядовци. Той каза, че тези разкази са били на границата между митичното и реалното. 
Именно оттам според него идва една от големите теми, които след това продължават в романите му: „За мен е важно да разкажа тази история през това, което не се е случило“. По време на разговора писателят говори и за хората, свързани с първото издание на стихосбирката – като например литературните критици Светлозар Игов и Албена Хранова, както и художничката Яна Левиева, автор на корицата. Господинов разказа как като млад автор е получил първите си рецензии от литературни фигури, които е уважавал. Той определи като „прекрасна рецензия“ текста на Светлозар Игов, включен и в новото издание.
Литературна среда, в която можеш да опитвашДруг важен акцент в разговора беше средата около младите писатели през 90-те. Господинов разказа за приятелствата си с други автори, за литературните мистификации, за взаимното иронизиране и за усещането, че младите писатели тогава са можели да експериментират. По думите му те са били „много различни“ и като поезия, но именно това е било хубавото. „Взаимно се иронизирахме“, каза той и припомни как в „Българска антология“ всеки от авторите е написал стихотворение от името на другия. За Господинов това е било част от среда, която е позволявала на младите автори да опитват. В такава среда е възможно и някой да ти каже: „Не, това не действа. Не го прави това“. Според писателя точно тази способност за разговор, за четене и за взаимна критика е особено важна за литературата. Между 1968-а и днешния денВтората част на разговора беше посветена и на „мухите на 60-те“ – другата митология в „Черешата на един народ“. Господинов разказа за личното си отношение към 1968 г., в която е роден, и за различните лица на тази година в София, Прага, Варшава и Букурещ. Връщането към 60-те, обясни Господинов, е свързано и с носталгиите на родителите му и с начина, по който едно поколение си представя миналото през историите на друго поколение. Така „Черешата на един народ“ се оказва книга, в която се срещат няколко времена – българската история, личната история, 90-те, 60-те и настоящето.