Рене Карабаш представи книгите си „Някой ме вика по име“ и „Остайница“ на „Аполония“

За Рене Карабаш една книга е събитие, а писането започва като светкавица – емоция или идея, която трябва веднага да бъде уловена. Това разказа писателката и поетеса при представянето на книгите си „Някой ме вика по име“ и „Остайница“ в рамките на Празниците на изкуствата „Аполония“ тази вечер в художествената галерия в Созопол. Модератор на събитието бе Светлозар Желев, активист в областта на съвременната литература и книгоиздаването.
„Аз всъщност дори не считам себе си за писател. Възприемам се все повече като поет, независимо дали правя театър, кино или пиша роман“, каза Карабаш. По думите ѝ при нея идеите идват „буквално като една светкавица, една емоция“, която трябва да бъде поставена на листа – „като едно птиче, което ти каца и ако не го помилваш, да го уловиш, то ще отлети“.
Карабаш разказа, че този начин на работа се отнася и до романа „Остайница“, който определя като много поетичен и написан като поезия. „Представи си колко е трудно да имаш такава дисциплина да напишеш по-голяма творба и то от стихотворения, всяка глава, всеки ред, всяка страница да бъде със същата точност“, каза тя.
В момента писателката работи върху нов, по-обемен роман, но признава, че именно това е предизвикателството пред нея – да не позволи на „мозъка“ просто да измисли историята, а отново да достигне до вътрешното ниво, от което се ражда автентичният глас на разказа.
„Аз мога да напиша много книги и ще се харесат. Обаче за мен една книга е събитие и ти трябва да дадеш максимума от себе си, наистина да намериш този глас, който с лекота вместо теб да почне да пише“, каза Карабаш.
Тя отбеляза, че попадането на „Остайница“ в краткия списък за Международната награда „Букър“ е променило живота ѝ. „Пътувания, срещи, много интензивно, динамично ежедневие имам. И това малко или много ме отклонява от това“, каза тя. Романът вече е преведен на близо 30 езика.
За Карабаш поезията и изкуството са начин човек да се откъсне от ежедневието и от ролите, които изпълнява. „Мисля, че всяко изкуство прави това с човек. Знаем, че сме смъртни. По всякакъв начин се опитваме да борим тази мисъл за смъртта и изкуството се явява като един спасител“, каза тя.
„Поезията наистина най-вече действа по този начин. Тя е като една медитация, в която изчезваш. Нямаш вече роли – не си преподавател, майка, баща, син, дъщеря, съпруг и там каквото и да работиш. Просто ставаш никой по някакъв начин“, добави Карабаш.
Тя обясни, че стихотворенията често идват заедно с формата си. Понякога ги „чува“ като музика и те настояват да бъдат написани в рима. При по-дългите истории и особено при романа процесът е различен – историите се появяват като кадри от филм.
„Всичко се появява като кадри от филм в главата ми. Представете си сякаш гледате филм. Аз по този начин пиша – гледам филма“, разказа тя. Именно затова текстовете ѝ са толкова визуални. „Сякаш съм сложила камерата и си давам тази задача: включи камерата и започни да описваш. Не да казваш кой как се чувства – покажи цвета на лицето му“, каза Карабаш.
По думите ѝ някои стихотворения се раждат и след медитация. Като пример тя разказа за стихотворението „Ехо“, което се появило след упражнение, при което участниците трябвало дълго да се гледат в очите с непознат човек и след това да опишат какво са видели.
В центъра на представянето беше и най-новата ѝ стихосбирка „Някой ме вика по име“. Според Карабаш книгата събира много от темите, през които е преминала през последните години – смъртта, Бога, радостта, раждането, живота, наследените травми.
Карабаш разказа и за връзката между различните си книги. „Писма до Омар“ например се появява в период, в който тя самата посещава психотерапия. Героят постепенно се променя заедно с нея – от човек, който поставя любовта на пиедестал и заличава себе си в името на другия, до човек, който разбира, че първо трябва да срещне себе си.
„Тогава може да се появи човек, който реално да е на твоята вибрация и на твоето ниво и наистина ти даде любов и ти да дадеш любов не от липса на любов, а от излишък на любов“, каза тя.
Заглавието „Писма до Омар“ също се ражда случайно – от техническа грешка. Карабаш разказа, че при създаването на файла вместо документ е създала папка и така от „писмо на Омар до бъдещата му съпруга“ се появило „Писма до Омар“. Тогава ѝ хрумнало, че може да напише още писма.
Представянето проследи и началото на литературния път на Карабаш. Първата ѝ стихосбирка „Хълбоци и пеперуди“ е издадена от Божана Апостолова, след като Карабаш изпраща ръкописа си до издателство „Жанет 45“. Преди това тя и Илиян Любомиров организират поетични четения, които според нея привличат много млади хора и допринасят за популяризирането на съвременната българска поезия.
В „Някой ме вика по име“ Карабаш се връща и към най-ранните си стихове. Част от тях са написани в рима, за разлика от преобладаващия бял стих в първата ѝ книга. „Тези стихотворения са такива, защото нямат претенцията да бъдат някаква мярка за добър ритъм. Не съм мислила за правилата за писане на стихотворения в мерена реч, но са ми най-скъпи понякога“, каза Карабаш.
В разговора тя представи и работата си в киното и театъра. Очаква се филмът по „Остайница“, по чийто сценарий тя е работила заедно с Костадин Бонев, да бъде представен в завършен вид на фестивала „Златна роза“. Филмът е заснет в Албания с почти изцяло албански актьорски състав. Режисьор е Костадин Бонев, а продукцията е копродукция между България, Италия, Албания, Румъния и Германия.
„Коста Бонев ми даде пълната свобода и много ми помагаше. Всеки по веригата го вижда през своята призма и е нормално всеки да го вижда по свой начин. Мисля, че се получи добър филм, но не правете паралел с книгата“, каза тя.
„Остайница“ според нея е кинематографична книга и превръщането ѝ във филм не е било трудно. По-голямо предизвикателство се оказва театралната адаптация. Карабаш обясни, че романът не следва хронологичен ред и в момента тя търси начин да „опитоми“ тази структура за сцената. Все още не е избрана сцена, но е възможно постановката да бъде в Младежкия театър.
Карабаш разказа и за работата си по сериала „Те, вълните“, за който в продължение на три години сама е написала шестте серии. Идеята се ражда след покана от актрисата Теодора Духовникова да създадат сериал с женски главни роли.
Първоначалният импулс идва от случайна находка пред дома ѝ – скъсана икона на света София и дъщерите ѝ Вяра, Надежда и Любов. Разделените образи на майката и дъщерите се превръщат в основата на историята за разделени майка и дъщери, които трябва да се съберат.
„Имаше много неща, които не можех да вместя в сериала, затова се надявам един ден да го направя и в роман“, каза Рене Карабаш.