Документалният спектакъл „96%“ на Продромос Циникорис разказа за съдбата на евреите в Солун на сцената на фестивала „Варненско лято“

Документалният спектакъл „96%“ разказа за съдбата на евреите в Солун на сцената на фестивала „Варненско лято“. Продукцията е на Националния театър на Северна Гърция в Солун, Театър „Шаубюне“ в Берлин и Театър „Ла Ховен“ от Мадрид. Текстът и режисурата са на Продромос Циникорис. Представлението беше представено в Градската художествена галерия във Варна. 
То съчетава лични разкази, исторически наратив и сценично размишление. Режисьорът го определя като смес между документален театър и пърформанс, без да се превръща в лекция. Историята припомня за 1943 г., когато близо 96% от еврейската общност в Солун, която е била най-голямата на Балканите, е депортирана в нацистките концентрационни лагери. Солун е бил османски, после предимно еврейски град, преживял и българска окупация, и нацистка. Националният театър на Северна Гърция е основан по време на германската окупация, точно когато евреите са депортирани в Аушвиц. Именно затова спектакълът се нарича „96%“ – от 50 хиляди евреи, живели в Солун, 48 хиляди са загинали. Само 4% са се завърнали, а повечето от тях са напуснали отново. Днес общността наброява едва около хиляда души, а преди 110 години броят е бил почти 200 хиляди. 
Продромос Циникорис е роден във Вупертал в семейството на гръцки имигранти, а през 1999 г. се премества в Солун, където завършва театралното си образование. Действието в „96%“ започва с поканата, която той получава да направи такъв спектакъл в Солун, след като в последните години работи основно в Атина или в чужбина. Признава, че темата му е напълно непозната, в началото е скептичен, но започва да изследва, включвайки колегите си в продукцията. 
За него е било шок да открие че толкова съществена част от идентичността на града е напълно изтрита от общественото съзнание. Тази липса на историческа памет обаче за него не е случайна. През годините различни гръцки правителства – както на национално, така и на местно ниво, съзнателно са поддържали това мълчание. Солун често се представя само като част от наследството на Александър Велики, като винаги гръцки или гръцкоезичен град, а неговото мултикултурно минало остава в сянка. Разбира се, има хора, предимно интелектуалци, които знаят истината, но това не е широко разпространен разказ. Затова мотивацията му да направи спектакъла е свързана с изправянето срещу собственото незнание и разширяването на историческото съзнание.
Проучвателният процес трае около шест месеца преди премиерата. Научен консултант на проекта става Татяна Лиани, която насочва автора към важните истории, свидетелства и хора, подходящите книги и документални филми. Първите три месеца от изследването той изследва в Атина, филми, книги и архиви. След това заедно с композитора и сценографа правят теренно проучване в Солун, посещават паметници и значими места, правят снимки, събират материал. 
Циникорис написва текста от началото до края в хронологичен ред от първия път, тъй като след дългото проучване има ясна структура. Освен него, в актьорския състав влиза музикантът Панайотис Мануилидис, асистентката му Натаса Даляка - актриса от Националния театър на Северна Гърция. Откриват и друга актриса с еврейски произход - Александра Хацопулу-Сайас, която е гъркиня, но семейството й произлиза от сефарадски евреи, които са дошли в Солун от Испания след Инквизицията преди 500 години. Част от нейната фамилия е загинала в Холокоста, други са оцелели и живеят там и до днес. В спектакъла влизат моменти от личната й история, както и запис от интервю с нейната баба.
В представлението разказът е изграден чрез три паралелни линии, всяка от които адресира различен аспект на отговорността. Първата е личната история на Александра, която говори за своето семейство от сефарадски евреи, музиканти. Чрез нейната перспектива се разглежда темата за разселването на еврейския народ през вековете и как антисемитизмът продължава да е дълбоко вкоренен в гръцкото общество – дори и преди войната в Газа. Втората линия е на другата актриса, която представя фактите за Солун, за онова, което е било забравено или умишлено премълчано и помага да се осмисли какво знаем и какво сме избрали да не знаем. Третата линия е личната история на самия режисьор, чийто герой е формиран от факта, че е дете на имигранти в Германия, което се завръща в Солун, и се сблъсква с крайнодясната реторика по телевизията, с национализъм, антисемитизъм, антимигрантски нагласи. 
Според режисьора най-трудното в постановката е било да се намери точният баланс, тя да не звучи назидателно или да не стане прекалено хумористична. Хуморът, който е предпочитан инструмент за него, се проявява по неочаквани и деликатни начини, чрез диалога между актьорите или във въпроси към публиката. През цялото време обаче стремежът му е да се усеща тежестта на незаздравялата рана на града, който е успял напълно да унищожи следите от своето еврейско минало. В спектакъла става дума как са заличени историите, имената, магазините, имотите, апартаментите на евреите, сякаш никога не са съществували. Когато правиш подобно представление, се стремиш да постъпиш правилно към историята и към хората, загубили семействата си в Аушвиц, дори когато не си сигурен какво точно означава „правилно“. Не става дума за пряко обвинение, но въпросът, който ме вълнуваше и който исках да изследвам, беше как е възможно хората да останат в неведение или да затворят очи, когато около тях се извършват толкова ужасяващи престъпления, споделя Циникорис.