Концерт, посветен на 130-ата годишнина от рождението на композитора Петко Стайнов, ще се състои в Казанлък на 13 юни

Концерт, посветен на 130-ата годишнина от рождението на композитора Петко Стайнов, ще се състои в Дом „Петко Стайнов" в Казанлък на 13 юни. Това съобщиха от местната администрация. Участие ще вземат възпитаници от клавирната школа с преподавател Нина Симеонова, лауреати на български и международни конкурси, сред които Каролина Иванова, Симона Симеонова, Мартин Ненков, Доменика Сарийска и Калоян Николов.
На пианото на Петко Стайнов в музикалния салон на дома-музей учениците ще изпълнят творби от Жан-Батист Дюверноа, Лудвиг ван Бетовен, Фредерик Шопен, Едвард Григ, Джовани Батиста Мартини, Мение, Пол дьо Сеневил, Бринхолд, Парашкев Хаджиев, Светослав Обретенов, Димитър Ненов, Красимир Милетков и други. 
Концертът се осъществява със съдействието на Община Казанлък, Историческия музей „Искра“, Дом „Петко Стайнов“, Фондация „Петко Груев Стайнов“, Националното училище за музикални и сценични изкуства „Христина Морфова“ Стара Загора и Народното читалище „Св. Климент Охридски“ 1858 - Стара Загора. 
Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в Казанлък в семейството на индустриалец, се посочва в официалния сайт на Дом "Петко Стайнов". На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си. В Института за слепи в София учи флейта, цигулка и хармония, както и пиано при Андрей Стоянов. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности - композиция и пиано. През 1925 г. създава първата си значителна творба – симфоничната сюита "Тракийски танци" в три части, впоследствие допълнена с още една част – „Мечкарско“ (1926). По-късно написва симфоничните поеми "Легенда" (1927) и "Тракия" (1937), симфоничната сюита "Приказка" (1930), симфонично скерцо (1938), концертните увертюри „Балкан“ и „Младежка увертюра“ (1936 и 1953), както и две симфонии (1945 и 1949).
Петко Стайнов твори и в областта на хоровата музика, а с хоровите си балади става основоположник на нов дял в българската музика. В тях той претворява предимно драматични събития от старата и новата история на България и постига национално баладично звучене ("Тайната на Струма”, 1931; „Урвич”, 1933; „Конници”, 1932; „Сто двадесет души”, 1935; „Момина жалба”, 1936; „Другарят Антон”, 1954; „Кум Герман”, 1955). Композиторът води широка музикално-обществена дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори „Съвременна музика“ (1933 – 1944). В периода 1941 – 1944 е директор на Народната опера. Избран е за редовен член (академик) на Българската академия на науките (БАН) през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си. Умира на 25 юни 1977 г. в София.