По този повод разговаряхме с Дора Пондалова, председател на Обществения съвет за подкрепа на донорството. Тя е майка на трансплантиран и на донор – единият ѝ син е претърпял две трансплантации, а другият е станал негов донор при първата. „Операциите на двамата ми сина продължиха единайсет часа. Преди втората трансплантация живях със сина си в болницата три месеца. Той беше изпаднал в кома. Лекарят ми съобщи, че му остават 72 часа. Не знам как съм издържала тогава,“ споделя Пондалова. „Човешките възможности са неограничени, когато се бориш за живота на детето си“, добавя майката.
По-късно Дора се свързва със семейството на жената, чийто орган е спасил сина ѝ при втората трансплантация. „Когато се срещнахме, тя сложи ръка на мястото, където е присаден органът на дъщеря ѝ, и каза: „Сега съм спокойна". Това беше изключително емоционален момент, който никога няма да забравя“, спомня си тя.
Официалната статистика обаче показва тревожни данни. До началото на октомври 2025 г. в България са извършени едва 20 трансплантации – 15 бъбречни, 4 чернодробни и 1 сърдечна. Това е почти два пъти по-малко в сравнение със същия период на миналата година. „Причините са комплексни – обществото не е достатъчно запознато, липсва информация, а и в болниците няма психолози, които да разговарят с близките на потенциалните донори, когато трябва да се вземе това тежко решение,“ коментира Дора Пондалова.
Общественият съвет за подкрепа на донорството в Сливен е създаден през 2013 г. по нейна инициатива. Оттогава членовете му работят активно за популяризиране на темата чрез срещи в училища и информационни кампании. „Когато започнахме, почти всяка седмица посещавах часовете на класните ръководители, за да обяснявам какво означава донорство и как може да спаси човешки живот,“ споделя Пондалова.
По думите ѝ много хора погрешно смесват понятията „кома“ и „мозъчна смърт“, което създава недоверие и страх. „В болниците липсва специалист, който да обясни какво означава мозъчна смърт, какви са медицинските критерии и какво всъщност се случва в този момент. А решението трябва да се вземе бързо – всеки час е от значение,“ обяснява тя.
Друг сериозен проблем, който Пондалова откроява, е, че много пациенти на диализа или с чернодробни заболявания не са включени в националната листа на чакащите.„Много хора не знаят, че трябва да бъдат насочени към специализирани болници, за да подадат документи. Така губят шанс да бъдат включени в списъка,“ допълва тя.
Необходимост има и от законови промени, включително разрешаване на т.нар. кръстосано донорство – практика, при която две семейства могат да си помогнат взаимно, когато донор от едното семейство е съвместим с реципиент от другото. „В България това все още не е разрешено, а в други страни, като Турция, се прилага успешно,“ уточнява Пондалова.
По думите ѝ координацията между болниците също е отслабена. „Преди години, когато Изпълнителната агенция по трансплантации се ръководеше от д-р Мариана Симеонова, имаше повече активност, повече донорски ситуации. Тя лично пътуваше и разговаряше с близките. Сега такъв човек няма,“ казва тя.
Пондалова разказва и за трогателен случай, който я е убедил още повече в смисъла на донорството. „Една майка, която загуби дъщеря си при катастрофа в Испания и всички нейни органи бяха дадени за трансплантация, ми каза след време: „Моето дете в момента вижда – нейните роговици са присадени на друго момиче.“
В заключение тя изразява надежда, че обществото ще бъде по-отворено към темата. „Проблемите са много – липса на координация, липса на информация и недоверие, но трябва да се говори не само на днешния ден, защото има хора, които чакат. И докато чакат, за тях всяка минута е безценна“, казва още Дора Пондалова.