Родът на Христо Бръмбаров носи силни и запомнящи се истории, каза Светлана Петрова от Регионалната библиотека в Ловеч


Родът на Христо Бръмбаров носи силни и запомнящи се истории, каза за БТА Светлана Петрова, завеждащ отдел „Краезнание” в Регионална библиотека „Проф. Беню Цонев” – Ловеч. По думите ѝ макар семейството на едно от големите имена в българското оперно изкуство скоро след раждането му през 1905 г. да се установява в Плевен, Ловеч остава градът, с който започва неговата история и откъдето тръгва пътят му към голямата сцена.
Петрова разказа, че по спомени на съпругата на певеца Рени Бръмбарова дядото на Христо Бръмбаров бил най-добрият гайдар в селото. Когато починал, го погребали заедно с любимата му гайда. На следващия ден обаче гробът бил разровен – наивни хора откраднали инструмента, вярвайки, че е вълшебен и свири сам. В онзи край наричали ручилото на гайдата „бръмбарило“ – и така постепенно прякорът се превърнал във фамилия.
Друг прадядо на Христо е бил пряко свързан с революционните борби – той приютявал Васил Левски. Когато турците го заловили и попитали за последното му желание, той поискал да играе ръченица. Играл неуморно часове наред пред турците, а те, впечатлени от неговата воля и жизненост, го помилвали.
Светлана Петрова посочи, че още в детските си години Бръмбаров открива призванието си в музиката. През 1927 г. е приет в Държавната музикална академия в София, в класа на проф. Иван Вулпе, а по-късно специализира в Италия. Дебютът му в Софийската опера през сезон 1937-1938 г. бележи началото на впечатляваща кариера. Бръмбаров бързо се утвърждава като един от най-силните драматични бас-баритони. Сред върховите му постижения са образите на бог Вотан в „Рейнско злато“ и Холандеца в „Летящият холандец” на Вагнер, Писаро във „Фиделио“ на Бетовен. Българската публика помни и неговия Събо в „Момчил“ на Любомир Пипков.
Христо Бръмбаров е сред създателите на Плевенския оперен театър и негов пръв художествен ръководител. Като педагог оставя ярка следа с майсторството си и отдадеността към младите таланти.
Умира в София на 12 юли 1974 г., но името му завинаги остава сред златните страници на българската култура, каза още Петрова.
Тя добави, че за Ловеч той е не просто роден талант, а символ на връзката между родния град и националната сцена – доказателство, че духовното наследство на малките градове ражда големи личности.