Всяко творчество трябва да има вдъхновение и внушение свише. То не е волеви процес и ако намерението не е „оплодено“ свише, ако някой не ти „диктува“, нищо не се получава. Това каза в интервю за БТА писателят Ангел Г. Ангелов, чиято последна книга „Басейнът, както и други разкази за любовта“ наскоро излезе от печат.
В нея той предлага на читателите десет истории, които нямат реалистичен сюжет. Персонажите в тях не носят имена, а само прозвища, и авторът ги определя като герои-идеи. Според него това е способ да се постигнат по-значими и необятни обобщения. Характерно за разказите е присъствието на любов и смърт, но не винаги става дума за любов между мъж и жена, понякога тя е към свободата и порива, уточнява Ангелов. „Всяка литература е продукт на своето време и в нашите книги ще има дронове, мобилни телефони и други негови атрибути. Мен обаче не ме интересуват те, а човешките взаимоотношения, които се повлияват от материалния свят, но не са се променили много през годините. Създателят ни е направил така, че да можем да оцеляваме и да се стремим към божествената любов, към вечните неща, които определят хомо сапиенс като друго същество, различно от животните“, каза той.
В книгата има цитати от лирика на Росица Ангелова, Валентина Радинска, Йордан Кръчмаров, Иван Здравков, Димитър Калев, Юрий Лучев, както и от белетристика на Красимир Димовски, Роберт Музил, Мирча Картареску, Андрей Платонов. Според писателя те имат помощна роля и издават негови пристратия към не толкова популярни творци.
По думите на поета д-р Димитър Калев, „Басейнът“ е неистов опит за възвръщане на изгубения рай, а едноименният разказ има висока семиотичност. В анализа си на книгата той предлага да се прилага емергетния подход. „Възприятието на разказа и неговата знакова интерпретация са тривиални състояния, докато наблюдението върху ставането на текста е извънредно положение. Читателят не трябва да казва нищо за себе си, не трябва да включва нищо от това дали творбата му харесва, вълнува и т.н. Реалността на текста възниква от срещата на духа на автора с духа на инспириращите го същности“, посочва д-р Калев.
Следва цялото интервю с писателя Ангел Г. Ангелов за творческия акт, за любовта и отношенията между мъжа и жената, за вечното и универсалното в литературните теми и мястото на разказа в книжния свят.
Родом не сте от Варна, но живеете в града от много години. Чувствате ли се като варненски писател? Градът и неговите хора част ли са от Вас по някакъв начин?
- Панко Анчев казва, че съм български писател, който живее във Варна. Дойдох в града отдавна, защото се ожених тук. Дълго време работих в Девня и един от романите ми „Закуска по обяд“ е провокиран от пребиваването ми там. Разбира се, той не е илюстрация или някакво битово описание на живота в града, а е за Девня като явление. Житейските ми преживявания са били провокация за тази книга, но тя е определяна като антиутопия.
Общо взето моите текстове не се стремят да се движат по някакъв сюжет, той по-скоро е допълнителен елемент. Всяка литература е продукт на своето време и в нашите книги ще има дронове, мобилни телефони и други негови атрибути. Мен обаче не ме интересуват те, а човешките взаимоотношения, които се повлияват от материалния свят, но не са се променили много през годините. Създателят ни е направил така, че да можем да оцеляваме и да се стремим към божествената любов, към вечните неща, които определят хомо сапиенс като друго същество, различно от животните.
Всичките Ви текстове ли са извън реалността?
- Художествените ми текстове да, иначе съм писал и много журналистически материали, докато работех в радиото и телевизията. Питали са ме защо героите ми нямат лични имена, а са по-скоро герои-идеи и носят прозвища. За мен това е един от способите да се постигне по-високо художество. Конкретизацията на героите води до известна очерковост. Не казвам, че начинът, по който пиша, е най-правилният и интересният, но аз съм избрал тази стилистика и не съжалявам, защото обобщенията, които човек може да направи по този начин, са доста по-значими и необятни.
Какви сравнения сте срещали, когато сте представяли творбите си? На мен новата Ви книга с разкази „Басейнът, както и други любовни истории“ напомня на Кафка.
- Сравнявали са ме с много хора, но аз не се имам много за писател, автор съм на десетина книги. Писатели са Достоевски и Кафка. Не се вземам на сериозно, мисля, че човек трябва да направи това, което му е дадено, пък да става каквото ще, времето ще каже кой какъв е.
Стилът цел ли е на Вашето писане? Той е решаващ в последната Ви книга с разкази, в чийто анализ д-р Димитър Калев говори за емергентност. Историите са извън времето, героите са категории. Това прави ли разказите вечни, универсалност ли търсите?
- Не бих казал. Смятам, че всяко творчество не е волеви процес. Аз не мога да седна пред компютъра или белия лист и да си кажа, че ще напиша гениален разказ. Ако намерението не е оплодено свише, ако някой не ти „диктува“, нищо не се получава. Всяко творчество трябва да има вдъхновение и внушение свише, защото ние сме такива същества. Емергентността, която прилага д-р Калев, не е нов подход, но той за първи път го използва по отношение на литературното изследване и според скромното ми мнение то има приносен характер. Големите литератори, които имат самочувствие на законодатели в тази област, се отнасят малко скептично към емергетното, защото то не се интересува как става самото създаване. Читателят и авторът се отстраняват от процеса и там се появява нещо друго.
Тоест имаме чист текст, който живее собствен живот?
- В известен смисъл. В случая авторът се явява сечиво, инструмент, чрез който се появяват тези текстове. Аз не се замислям много над тези неща, текстът или идва, или не. Има случаи, когато мога да напиша цяла страница, без да спирам и да поправям после, а има и моменти, когато и една дума не ми идва и тогава зарязвам тази дейност и си кося ливадата. Не искам да давам рецепти кое как се случва, просто споделям моите преживявания.
Разказите в „Басейнът“ избирани ли са измежду други или така се роди сборникът?
- Тези десет разказа са оригинални. Някои са публикувани в процеса на създаването на книгата в „Съвременник“ и други авторитетни издания. По този начин си правя проверка за качеството им, имам и отзиви. На представянето в София в центъра на Нов български университет, доц. Морис Фадел направи обстойно изследване на книгата и този разговор е записан и може да се види.
Защо любовта и смъртта вървят заедно във всички разкази в книгата?
- Аз смятам, че любовта е като ядрената енергия. Може да се използва за мирни цели, но може и за бомби. Любовта е едно от най-силните човешки чувства, тя поражда понякога доста отрицателни преживявания като ревност, злоба, завист. Те са присъщи на човека, ние не живеем в стерилна обстановка. В книгата става дума за различни видове любов. В разказа „Алпиниста“ тя е към порива и свободата например.
Женските образи са активни, агресивни дори, а мъжките са по-пасивни, те са често жертви. Това въпрос на съвременност ли е или Вие виждате така отношенията между половете?
- Мисля че жената е провокаторът. Тя може да издигне и възвиси мъжа, а може и да го стъпче в низките му проявления и да го докара до унищожение.
Каква е ролята на цитатите от други автори в книгата, които звучат като задкадровия глас в киното?
- Признавам си, че те имат помощна роля. Пребивавайки в моите текстове, те издават и мои пристратия. Ако забележите, аз не използвам непременно много известни автори, а повече писатели и поети, които ми харесват. Роберт Музил не е много популярен, но той е един от петимата законодатели в литературата редом с Кафка, Джойс, Пруст.
Един поет ми каза, че днешното време е на романистите. Къде са разказите като място в литературния свят и читателския интерес?
- Към тях няма голям интерес. Моите книги по принцип не се продават, защото изискват известно интелектуално усилие, не са четиво за плажа или за влака. Това обаче не ме огорчава, защото е важно кой те харесва и дали е човек с вкус на висота или подражава на интереса на другите, плод на масирана реклама и присъствие по телевизията. Аз не съм суетен и смятам, че е важно човек да създаде нещо, а оттам нататък то си има свой собствен живот.