Темата за миграцията се очертава да бъде гореща през това жежко лято. И то не само заради кризата в Сеута, довела до обтягане на отношенията между Италия и Испания, но и заради влизането в сила на европейския пакт за миграцията и предоставянето на убежището и заради проправянето през юни чрез вот в Европарламента на възможността за изграждане на центрове за мигранти в трети страни, в които да бъдат пращани мигранти, на които в ЕС е отказано убежище или право на пребиваване. Именно във връзка с тези бъдещи центрове за мигранти, изнесени извън ЕС и в разгара на кризата в Сеута, експерти предупреждават, че от години ЕС действа недалновидно, като преотстъпва някои миграционни задължения на други държави и се поставя в позиция да бъде шантажирана после от тях по различни причини, отбелязват Франс прес и италианското издание „Фанпейдж“.
Според италианския журналист Валерио Николози, който е специалист по мигационните въпроси и който пише за „Фанпейдж“, тази недалновидност в ЕС датира отдавна. За пример той посочва Испания и Мароко. Териториалните напрежения между тези две страни относно Сеута и Мелиля не им попречиха да подпишат двустранно споразумение през 1992 г., което на практика се превърна в предшественик на днешните европейски миграционни политики. То предвиждаше бързо отблъскване на хората, които пристигат на испанска територия, преминавайки през малкия морски участък, разделящ Мароко от Испания, или преминавайки от Мароко в Сеута и Мелиля. Предвид това, че днес привърженици на подобни твърди политики в Европа са десните партии, е логично да се предположи, че подобно споразумение е било подписано по онова време от дясна испанска партия, някоя от типа на онези, които днес призовават за ремиграция и за затваряне на границите. Но не, тогава споразумението е подписано от испанските социалисти, същите, които днес са на власт в тази страна, коментира Николози.
Оттогава многократно се е случвало Мароко да оказва натиск върху Испания чрез миграционните потоци, независимо какво е правителството в Мадрид. Това се случи например през 2015 г., когато на власт в Испания беше десницата начело с премиера Мариано Рахой, както и през 2021 г., когато за 48 часа в Сеута пристигнаха 10 000 души, а на власт в Мадрид бяха социалистите начело с Педро Санчес. Това беше геополитически шантаж от страна на Мароко, но той беше възможен именно заради решението миграционната политика да бъде делегирана на трета държава, посочва Николози в статия във „Фанпейдж“.
Друг пример идва от Италия. През 2008 г. правителството на Силвио Берлускони и неговата нова коалиция „Народ на свободата“ сключи споразумение с либийския диктатор Муамар Кадафи. Това стана по време на историческо посещение на Берлускони в Бенгази. Споразумението беше наречено Договор за приятелство, сътрудничество и партньорство, който обхващаше различни области — от изграждането на гражданска инфраструктура в Либия до борбата с миграционните потоци. Споразумението влезе в сила следващата година, когато Кадафи пристига тържествено в Рим. На военната му униформа тогава беше прикрепена снимка, на която беше изобразен Омар ал Мухтар — дългогодишен лидер на съпротивата срещу италианците в Либия през колониалната епоха, известен с прякора Лъва на пустинята. И докато либийският диктатор беше в Италия и се забавляваше да провокира обществеността, включително като разпъна бедуинска шатра в центъра на правителствената резиденция „Вила Памфили“, правителството на Берлускони предостави патрулни катери на Либия за отблъскване на мигрантите. Същата година кораб на италианските военноморски сили върна в Либия 24 сомалийци и еритрейци, заради което през 2012 г. Италия беше осъдена от Европейския съд за правата на човека, припомня Николози.
Това споразумение продължи до 2011 г., годината, в която Северна Африка беше обхваната от революции и диктаторите в Египет, Либия и Тунис бяха свалени от власт. В Либия последва гражданска война, намесиха се и ислямистите и в тази страна дълго време нямаше кой да изпълнява ролята на жандарм, който да пречи на миграционните потоци през Средиземно море. Поне до 2017 г., когато италианското правителство, оглавявано от прогресивни сили и включващо и част от десноцентристите, сключи споразумения с либийски милиции, които по това време контролираха Триполи. По силата на тези договорености правителството отново предостави патрулни катери на тези милиции и направи нещо повече: инвестира значителни средства от италианския бюджет за международно сътрудничество в изграждането на лагери в Либия, които впоследствие ООН определя като места за задържане, сравнявани с концлагери и в които издирваният от Международния наказателен съд в Хага висопоставен либийски полицейски служител Осама Алмасри успя да изгради мрежа, занимаваща се с трафик на хора, сексуално насилие над жени и непълнолетни, изнудване и убийства, отбелязва Николози.
От този момент Италия образно казано предаде ключовете от южния вход на ЕС на милиции, които могат, в зависимост от интересите си, да отворят или затворят маршрута, като в замяна получават над един милиард евро под формата на преки и косвени средства за либийската брегова охрана, коментира журналистът в материала във „Фанпейдж“.
През 2023 г. италианският външен министър Антонио Таяни отправи предупреждение във връзка с увеличаването на пристигащите в Италия мигранти, отпътували от Киренайка, в източната част на Либия, контролирана от „силния човек на либийския изток“, фелдмаршал Халифа Хафтар и в която имаше и присъствие на руски паравоенни от групата„Вагнер“. Според Таяни именно свързаната с Кремъл група е била в центъра на трафик на хора, чиято цел е била да окаже натиск върху Италия и Гърция чрез увеличаване на броя на пристигащите по море. Следователно става дума за една позната и утвърдена стратегия, с която италианското правителство е наясно, припомня Николози.
„Ако направим още една крачка назад в миналото, стигаме до първата и единствена морска блокада в съвременната история на Италия. Тя не е въведена от консерваторката Джорджа Мелони, която толкова често призоваваше за подобна мярка спрямо Либия, когато беше в опозиция, нито от Матео Салвини с неговите „затворени пристанища“ за кораби за мигранти по времето, когато той беше вътрешен министър. Направи го първото правителство на Романо Проди, съставено от левоцентристката коалиция „Маслиновото дърво“ през 1997 г., след икономическия колапс на Албания и голямото движение на хора към Италия. Блокадата доведе до смъртта на 81 души в Канала на Отранто след сблъсъка между албански кораб, превозващ нелегални мигранти и кораб на италианските военноморски сили“, казва журналистът Николози.
Между 2015 и 2016 г. хуманитарната криза, обхванала Сирия и Ирак, достига и Европа под формата на поток от бежанци, който преминава по Балканския маршрут - от Гърция през Република Северна Македония, а оттам директно през Сърбия, Унгария и Австрия до Германия, където Ангела Меркел обяви, че ще приеме един милион сирийци. Този миграционен поток обаче не включваше само сирийци, а и афганистанци, пакистанци, палестинци и много други националности. На първа линия сред противниците на този приток на мигранти беше тогавашният унгарския премиер Виктор Орбан. Критикуващи този миграционен поток бяха обаче тогава и редица прогресивни правителства от южния фланг на Европа, сред които тези на Алексис Ципрас в Гърция и Матео Ренци в Италия.
През март 2016 г. ЕС и Турция подписаха споразумение за спиране на потока от мигранти по този маршрут, а в замяна Брюксел предостави 3 милиарда евро на държавните агенции в тази държава, а следователно косвено и на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, който от своя страна трябваше поне на хартия да гарантира някакво, макар и неясно, спазване на човешките права.
През февруари 2020 г., точно както се случи в Сеута сега, в Турция започна да се разпространява слухът, че Гърция ще отвори границите и че това е подходящият момент за онези мигранти, които са останали блокирани на турска територия, да продължат пътуването си към Европа. Само за няколко часа между 15 000 и 30 000 души се струпаха по границата при Кастаниес или пристигнаха на остров Лесбос. По това време Гърция беше управлявана от дясно правителство и не водеше великодушни към мигрантите политики, както сега се твърди във връзка с кризата в Сеута и правителството на Педро Санчес. Миграционният натиск тогава там продължи дни наред и доведе до подновяване на споразумението с Ердоган и до предоставянето на още средства на Турция от ЕС, а именно 3,5 милиарда евро за периода 2021–2024 г., се припомня в материала на „Фанпейдж“
Всяка политическа и хуманитарна криза, всяко ново искане за пари от страна на лидери, управляващи държавите си с твърда ръка и квалифицирани като авторитарни и дори като диктатори, би трябвало да ни подскаже, че този метод на действие в борбата с незаконната миграция е погрешният и най-малко далновиден избор, посочва журналистът Николози в статията си. Подобен недалновиден избор поставя Европа в положение на уязвимост пред държави, които гледат на Европа като на банкомат, готов да изплати всякаква сума пред лицето на най-големия страх на нашето време: мигрантите, заключава той.
Подобен извод за зависимост по миграционните въпроси на ЕС от съседни на него региони прави Матийо Тардис, изследовател и специалист по европейската миграция, който е и бивш ръководител на Центъра за изследване на миграционните феномени към Френския институт за международни отношения. В интервю за Франс прес той заяви, че използването на миграцията като инструмент за натиск не е ново явление и се засилва с изнасянето на управлението на миграционните потоци от Европа към трети държави. „През 2020 г. десетки хиляди бежанци преминаха сухопътната граница между Турция и Гърция с одобрението на турските власти, въпреки споразумението за милиарди евро, сключено през 2016 г. между Брюксел и Анкара след миграционната криза, с което Турция се ангажира да задържа мигрантите на своя територия. Турските власти действаха тогава така, наред с другото, в отговор на позициите на европейските правителства в конфликта със сирийския режим“, обяснява Тардис, визирайки подкрепата от страна на Запада за коалицията в Сирия, оглавявана от кюрдски сили, която се сражаваше срещу ислямистите по онова време.
Според експерта Тардис обсебеността днес в ЕС по темата за създаване в трети страни на хъбове за връщане на мигранти превръща този въпрос в изключително лесен инструмент за натиск от страна на трети държави. Тардис припомня, че миграционните договорки например с Тунис позволиха да се легитимира тунизийският режим, обвиняван от опозицията в Тунис в авторитарни уклони. „За този режим е достатъчно просто да позволи на мигрантите да отпътуват от Тунис, за да получи повече средства или отстъпки по дипломатически или икономически въпроси“, казва специалистът.
Тардис припомня и, че наскоро ЕК прие представители на режима на талибаните, за да улесни връщането на афганистанци в родината им. „Това представлява форма на признаване на режима на талибаните, макар официално той да не е признат“, отбелязва Тардис.
В ЕС се водят разговори за създаване на центрове за връщане на мигранти в 12 страни, сред които Египет, Тунис, Либия, Руанда, Уганда, Гана, Сенегал, Етиопия, Мавритания, Узбекистан, Армения, Черна гора, припомнят Франс прес и изданието „Бръсълс сигнал“. Пет европейски страни – Дания, Австрия, Гърция, Германия и Нидерландия – още през март казаха, че координират усилията си за идентифициране на партньорски страни, които имат желание на тяхна територия да бъда разположени подобни центрове, припомня още изданието. Италия също настоява за изграждане на подобни центрове в Африка. Днес в общо изявление премиерките на Италия и на Дания отново се обявиха в подкрепа за тази идея, отбелязват италиански медии, сред които АНСА и „РАИ Нюз“.
И докато в ЕС се коментира усилено темата за центрове за връщане на мигранти, които да бъдат създадени извън ЕС, то темата за връщането на мигранти в пределите на ЕС също назря тези дни. Италианският в. „Република“ съобщава, че на 19 август от Германия в Италия ще бъде върната 22-годишна сомалийка, която е пристигнала на германска територия през март, след като първо е влязла в Италия. „Република“ отбелязва, че сомалийката е трябвало да поиска убежище в Италия, съгласно действащите към март Дъблински правила за миграцията и убежището, постановяващи, че за убежище се кандидатства в първата страна в ЕС, в която стъпва мигрантът. Вместо това сомалийката е отишла в Германия.
От декември 2022 г. Италия отказва да приема мигранти, попадащи под тези разпоредби на Дъблинските регламенти и намиращи се в други страни членки на ЕС, след като първо са влезли в Италия, припомня италианската медия „Ла пресе“. През декември миналата година Рим и Берлин се договориха да забравят за случаите на подобни мигранти, озовали се от Италия в Германия, припомня „Ла пресе“. Но договорката беше временна и трябваше да продължи до влизането в сила на европейската реформа в областта на убежището това лято. Сега говорител на германското министерство на вътрешните работи обясни пред „Република“, че по отношение на такива мигранти, пристигнали през тази година в Германия от други страни членка на ЕС, в които първо са влезли на европейска територия, Берлин възнамерява да прилага стриктно европейските правила и да връща тези мигранти обратно в тези други страни членки на ЕС. Според италианското издание под натиска на проучванията на общественото мнение в Германия, показващи покачване на рейтинга на крайната десница „Алтернатива за Германия“, правителството на консервативния канцлер Фридрих Мерц е решило да възприеме този твърд курс по миграционната тема.