Човекът, който ме ориентира да стана акушерка, беше вуйчо, разказа Райкова. По думите ѝ баба ѝ и прабаба ѝ са били природолечителки. Тя самата е завършила Медицинския техникум във Варна и още се ядосва, че са ѝ „взели“ призовото място в курса със съвсем малко.
Столетницата е родена в провадийското село Водици, което вече не съществува, тъй като е обединено с Овчага. Като дете ходела на училище пеша до съседното село. След това учи в Провадия и стига до Медицинския техникум. Започва работа в Шумен и с благодарност си спомня за лекарите там, които са я обучавали и като операционна сестра, и като акушерка. Там е по време и на Втората световна война. Спомня си, че тогава родилките са били много повече от днес, макар че болниците не са разполагали с толкова апаратура. Помагала е на жени и в домовете им. Така се е налагало да практикува особено често в Алжир, където е работила почти три години в средата на 60-те години на миналия век. Когато се завръща в родината, ражда и собствената си дъщеря. А спомените ѝ за собственото ѝ раждане са, че е било много трудно и се е наложило да ѝ направят цезарово сечение.
Нищо че сме акушерки, ражданията в семейството никога не са били леки, допълва Йорданка Тодорова. За своя избор на професия признава, че донякъде е повлиян от майка ѝ, от това с колко благодарност и обич са се обръщали винаги към нея хората. Спомня си, че е ходила на дежурства в АГ-болницата още като дете, даже е помагала с каквото може. Ражда сина си в същата лечебница, там помага и на двете си внучета да дойдат на бял свят. Синът ѝ обаче прекъснал медицинската линия в семейството, той има собствен бизнес, далеч от здравната система. Внучката може да продължи традицията, още от двегодишна се представя като д-р Тодорова и напира да мери кръвното на околните, казва със задоволство акушерката.
Идването на нов живот е върховен момент, виждаш жената, че се мъчи и вика, даже проклина, а когато вземе бебето в ръце всичката болка е забравена, казват двете акушерки. Най-тежките моменти в живота ми са били, когато новороденото не изплаче, посочва Райкова. А дъщеря ѝ допълва, че няма думи, с които да се опише чувството, когато си треперил часове наред заедно с родилката и накрая поемеш новия живот.
След като се пенсионира Райкова се връща в родното си село и допреди три-четири години копае и поддържа два декара двор. Сега с тази задача се е заела дъщерята, за която връзката със земята е начин да внесе равновесие между психическото и физическото натоварване, да намери баланс.
За майка си Тодорова казва, че следи обществения живот в страната по-стриктно от младите. Една съседка ѝ носи вестници и тя ги чете, нищо че са излезли преди няколко дни. Жълтите клюки не ме интересуват, отсича столетницата. С гордост посочва, че разполага с огромна библиотека и цял живот е била четящ човек. Не кори по-младите, че нямат толкова голям интерес към литературата. Аргументът ѝ е, че не им стига времето, натоварени са и затова предпочитат телевизията и телефоните си.
Столетницата не гледа с добро око на политиката, защото смята, че в нея всеки тегли чергата към себе си. Не се оплаква от нищо – нито от размера на пенсията си, нито от живота си. Казва, че самата тя не е усетила кога е отминал един век. Но отчита, че през това време хората са се променили много и проблемът е, че не е към добро. Всъщност и „рецептата“ ѝ за дълголетие е свързана точно с тези отношения. За нея освен че всеки човек трябва винаги да помни, че и другите са хора, трябва да ги уважава и да не причинява зло.