„Бог ни събира в църквата чрез проблемите, а не през празниците“, каза отец Иван пред БТА

Разликата в отбелязването на Великден през годините се дължи на промените в хората и обществото. „Сменят се поколения, а празникът се влияе от политическата обстановка и отношението на властта към църквата“, отбелязва свещеникът.
Отец Иван, син на свещеник, е израснал в църквата и от 30 години служи в храма „Света Троица“ в сливенския квартал „Речица“. Спомня си 80-те години, когато Великден е бил белязан от страх. „Хората се страхуваха, че някой ще ги издаде или ще имат проблеми на работата“, разказва той. Някои посещавали църквата по празника като форма на протест, за да покажат, че са свободни, но рядко се връщали през останалото време. „Имаше обаче и такива, които идваха осъзнато и без страх“, допълва той.
С демокрацията през 90-те години църквата се освобождава от ограниченията, но отец Иван забелязва промяна. „Онези, които идваха като протест, спряха, защото вече не беше забранено. Тяхната вяра не беше убеждение“, пояснява той. Храмовете се изпълват с хора, особено в първите години на демокрацията, но църквата не успява да задържи този поток. „Богослужебните текстове на църковнославянски бяха трудни за разбиране, а църквата не предложи по-достъпен език или по-добра организация“, отбелязва свещеникът. Това води до отдръпване на хората, като в храмовете остават предимно по-осъзнатите вярващи.
Великден продължава да привлича много хора, макар за някои вярата да се изразява само в запалването на свещ или казването на „Христос воскресе“. Отец Иван подчертава, че вярата присъства във всеки, но често е на заден план. „За мнозина обогатяването, семейството или здравето са по-важни от спасението на душата“, казва той. Според него хората стават по-религиозни в трудни моменти: „Бог ни води в църквата чрез проблемите, а не през празниците. На празничните служби свещеникът вика повече, но се чува по-малко.“
Свещеникът споделя желание за по-голяма съпричастност.„Много ми се иска да поканим в дома си просяка, защото гладният ще се зарадва и на коричка хляб, докато ситият ще мрънка, каквото и да му предложиш“, казва той. Свещеникът изрази съжаление, че често отбягваме истински нуждаещите се, подхвърляйки им нещо „като на бездомно куче“, за да се почувстваме добри пред Бога.
Отец Иван е категоричен, че външните прояви на вярата все още преобладават. „На Великден хората идват, палят свещ, чуват „Христос воскресе“ и си тръгват“, отбелязва той. Въпреки това той вярва, че повечето хора не са невярващи, а просто поставят духовното на заден план.
Свещеникът подчертава, че Бог очаква от нас да открием човешкото в себе си. „Господ ни гледа с надежда да се променим – търпеливо, до края на живота ни“, казва той, припомняйки разкаялия се разбойник, получил спасение чрез искреното си покаяние. „Искреното разкаяние може да ни доведе до рая, дори да сме живели неправилно“, допълва той.
Според отец Иван съвременните хора са се отдалечили един от друг. „Когато станах свещеник в „Речица“, оградите бяха ниски, а хората се събираха да си говорят. Сега оградите са високи, вратите – заключени, някои дори без звънец“, казва той. Отец Иван призовава за преодоляване на това отчуждение и за съпричастност към чуждите проблеми.
Коментирайки евангелското четиво за талантите, отец Иван отбелязва, че даровете от Бога трябва да се споделят. „Ако нарисувам красива картина и я гледам сам, каква е ползата? Ако я подаря, ще зарадвам някого“, казва той.
Според него духовният растеж идва през болката и подчинението на Божията воля. „Лесно е да приемем доброто, но трябва да приемем и лошото, защото то ни кара да израстваме“, добавя той.
Отец Иван подчертава, че добротата не означава слабост. „Трябва да сме лоши, ако някой ни вреди, и да се противопоставим на злото с всички сили“.
Свещеникът разказва и за лични моменти на съмнение. „Имал съм униние и съм си мислел, че Бог не е постъпил правилно. Но с времето разбираш, че Той прави най-доброто. В нещастието най-лесно се намира Бог, не в щастието“, казва той.
В заключение отец Иван призовава за възраждане на истинската вяра. „Нека възкръсне вярата, която ни прави братя и сестри, дори когато сме недостойни. В семейството не се отказваме от децата си, дори когато грешат. Трябва да се обичаме, дори когато не сме съвършени“, казва той.