„Гледайте човека в очите и мислете как да му помогнете, а не как да му навредите“, споделя писателят Желяз Кондев

„Гледайте човека в очите и мислете как да му помогнете, а не как да му навредите“ – това е веруюто на писателя Желяз Кондев, споделено в емоционално интервю за БТА.
Писател и общественик от Сливен, Кондев разкри пред агенцията своите житейски уроци, борби и признания. През 2025 г. той навършва 80 години, но остава такъв, какъвто винаги е бил – прям, честен, неудобен за властта, но дълбоко верен на историята, паметта и българския дух.
Желяз Кондев е известен със своите художествено-документални книги, посветени на бележити личности от българското Възраждане и историята на Сливенския край. Сред най-значимите му творби са „Под небето на Сините камъни“, „Пред изгрев“, „Разкази за нашенци“, „Сказание за възрожденеца“, „Апостола на българите“. Освен писател, той е и активен общественик и меценат.
През 1990 г., заедно с актьора Петко Апостолов, поставя началото на идеята за български театър в Тараклия, Молдова. Днес този театър е професионален и всяка година поставя по две български пиеси. Кондев е член на Управителния съвет на Съюза на независимите български писатели. От 2006 г. съвместно с Община Сливен организира Национален конкурс за поезия на името на Дамян Дамянов. Участва и в църковното настоятелство на храм „Света Богородица“ в Сливен, като е сред основните дарители за неговото изографисване.
През 2008 г. е отличен с приза „Благодетел на годината“, а през 2012 г. получава наградата „Д-р Иван Селимински“ за принос към културния живот на Сливен. През 2025 г. Съюзът на българските писатели го удостоява с награда за принос към съвременната българска литература.
Най-скъпо признание за него обаче остава писмото от майка на седмокласник, чийто син, след като прочел книгите му за Левски, казал: „Майко, ако учебниците и книгите бяха писани като на този чичко, с удоволствие щях да ги чета.“ „Това е по-голямо признание от всяка награда“, казва Кондев.
На въпрос кои са най-важните хора в живота му, той без колебание посочва правнуците си – заради тяхната искреност и спонтанност. За съпругата си, която нарича „икона“, споделя, че двамата си обещали да доживеят още две правнучета. Към младите се обръща със съвет: „Гледайте човека в очите и мислете как да му помогнете, а не как да му навредите.“ Според него най-важни са почтеността и домашното възпитание. В чекмеджето му стои готова, но неиздадена книга – „Спомени“, която обхваща целия му живот – от детството до днес.
Животът му е белязан от трудности и борба. Роден в село Драгоданово, още като дете усеща какво значи „системата да е срещу теб“. Баща му отказва да влезе в ТКЗС, след което учителите започват да му пишат ниски оценки. Не е приет в комсомола, не го допускат в гимназия. За да бъде приет, баща му работи цялото лято без заплащане при строежа на училището. И все пак – изключват го отново по политически причини.
„Спасява ме футболът. Един познат ми каза, че училището си търси десен бек. Отидох при директора, казах, че съм футболист, и така завърших средното си образование“, спомня си той с усмивка.
После нещата не се променят много. „Много пъти са ми предлагали да стана член на Държавна сигурност. Всеки път отказвах. Всяка седмица се подписвах в милицията. Те мислеха за мене – ако пропусна, идваха да ме водят като престъпник. Говорил ли съм срещу властта? Не – говорех за истинската история на България. Тази, която е потулена и подменена.“
Кондев е категоричен – Русия никога не е освобождавала България, а е преследвала свои интереси. Открива архивни документи, в които руски войници по време на Освободителната война пишат: „Кого сме дошли да освобождаваме? Те живеят десет пъти по-добре от нас.“
Той избира документалната проза, защото тя му позволява да разкрива исторически истини. „Моето спасение беше бягство в миналото“, казва. В търсене на корените си попада на архиви, свързани с Добри Желязков – предприемач и общественик, когото изследва години наред. Когато не му позволяват да пътува до Виена, за да проучи живота му, се записва на курс за капитан по речно плаване във Видин с надеждата да стигне до Австрия по Дунав. Преди да отплава – го арестуват отново.
Кондев е първият, който пише за детството на Левски. Убеден е, че поп Кръстьо е набеден за предател и че българите са имали възможност да спасят Апостола, но не са го направили. „Левски е световна величина. Само Стамболов от политиците е мислил и строил България. Другите – гешефтари“, отсича той.
Подкрепя и тезата на Николай Хайтов, че гробът на Левски е бил в „Света Петка“, но по нареждане на партийния ръководител Павлов е унищожен, защото „не можело Левски да е по-велик от партията“. С горчивина допълва: „Къщата на Левски не е реставрирана, както твърдят. Приземният етаж го няма. А вътре има скривалище още от дядото на Левски.“
От всички свои герои, Кондев се чувства най-близък до Добри Желязков: „Единственият българин, осмелил се да удари шамар на бей. А днес? Портретът му е в тоалетната на къщата му. Не е ли срамота?“
Ако можеше да промени историята, би възстановил границите на България – за да се промени мисленето и ролята ни на Балканите. Смята, че много от проблемите започват още с покръстването при цар Борис, когато са избити 50 болярски рода, а след това комунистите унищожават 60 000 от най-интелигентните българи.
„Истината – това липсва на нашата история“, казва Кондев. За него най-стойностната българска книга е „Бит и душевност на българския народ“ на Иван Хаджийски. Вярва, че писането изисква истина – „да влезеш във времето, за което пишеш“.
„Рано или късно книгите ще си отидат, за съжаление. Но ароматът, когато разгръщаш книга, е различен – дигиталното е изкуствено. На мен ми забраниха да пътувам, но аз летях из целия свят в сънищата си. И колкото и добри да са условията днес, по-справедлив строй от първобитно-общинния не е имало“, казва с усмивка.
И завършва: „Ние трябва да пазим и съхраняваме родовата памет. Тя е нишката, която ни свързва с корените.“