„Не очаквайте в тази изложба да срещнете обичайните ъгли, от които се интерпретира вечната тема за жената: от необходимия стимул за мъжа, до вариантите на френския писател Ги Бештел описани в неговата „Четирите жени на Бога“: блудницата, вещицата, светицата, наивницата или пък агресивната и брутална съвременна жена. Волно или неволно, Марко Марков ни връща някъде в края на ХIХ или началото на ХХ век, в десетилетията на салонната култура, когато художникът с цялата си любов и възхищение пресъздава жената преди впускането ѝ в безсмислената авантюра, наречена еманципация. Т. е. тя е Жената, представяна след изгонването от Рая, освободена, щастлива и чувствена, наслаждаваща се на себе си, чиято голота проблясва под булото на воала по подобие на Афродита/Венера, но носеща нещо и от „лудите години“ на Бунюел и Коко Шанел, на „Арт Феминен“, с една дума Марко Марков ни напомня за привлекателността на един изчезваш вече тип жена“, казва изкуствоведът Аксиния Джурова.
По думите й тя, Жената в монотипиите на Марко Марков буквално изплува и се разтваря в монохромното преливане на цветовете, самите те плод на фина еротика, трептящи в своята ефирност.
„Какви врати и светове отваря Марко Марков за въображението – неговото, а и това на зрителите, със своите зареяни в блажено възпоменание жени - миражи и видения, обхванати до самозабрава в танца, жени летящи над своите спомени въпреки корполетните си тела. Те, Жените на Марко Марков, до такава степен са уверени в себе си, че не се нуждаят от погледа на мъжа, за който са създадени, за да го съблазнят. Тези негови жени са самодостатъчни, самовлюбени богини, на които нищо природно не им е чуждо“, казва още Джурова.
Тя отбелязва, че в своите изящни, напомнящи сфумато техника монотипии, привлекателни както с ефирната еротика на цветовете в едни от циклите, така и с интензивната колоритна гама на други от тях, Марко Марков е уловил аромата – ухание на жена.
/ВСР