Клубове на викащите в САЩ обещават освобождаване от стреса

Клуб на викащите (Scream Club) в САЩ събира хора, които крещят заедно и така се разтоварват от напрежението, пише Асошиейтед прес в репортаж от Сиатъл.
Със силен вик, извиращ от тялото ѝ, Амбър Уолкър се присъединява към около дузина крещящи хора в Западен Сиатъл, които оставят разочарованията си да се разсеят над залива Пюджет.
Двата групови вика, които следват, всеки от които по-дълъг и по-интензивен, освобождават болката от неотдавнашната загуба на работата на Уолкър. Допълнителният ѝ стрес от отглеждането на две малки деца сякаш се разтваря, докато се смесва със звука на плискащата вода.
„Получавам усещане за стабилност. В същия този момент всичките ти сетива са изострени“, казва Уолкър.
Секцията на Scream Club в Сиатъл е една от 17-те, които се появяват за по-малко от година из САЩ, включително в Остин, щата Тексас; Чатануга, щата Тенеси; Атланта и Детройт.
Първият клуб се появява в Чикаго в резултат на труден период в живота на една двойка.
Съоснователите Мани Ернандес и Елена Соболева наскоро са заживели заедно, след като са имали връзка от разстояние в продължение на година и половина. Те се разхождат край езерото Мичиган, когато Еернандес, практикуващ дихателни техники, предлага да излеят цялото си разочарование с вик в края на кея. Когато питат за разрешение няколкото души наоколо, всички решават да крещят заедно, а неподправените им емоции отекват над водата.
„След като го направихме, някои хора плачеха, включително Елена“, разказва Ернандес. „Тогава се погледнахме и си казахме: „Това вероятно е нещо, което трябва да развием.“
В зависимост от града, срещите на клубовете на викащите могат да бъдат седмични или месечни, но винаги се провеждат в парк или близо до водоем, за да се сведе до минимум смущаването на околните. Сесиите обикновено започват с това участниците да запишат на биоразградима хартия нещата, от които искат да се освободят.
Следва серия от колективни дълбоки вдишвания и загряване на гласа, като например мучене при вдишване и издишване.
„Можеш наистина да пренапрегнеш гърлото си, ако започнеш да викаш без подготовка“, обяснява Соболева. „Затова се прави постепенно – дишаш от диафрагмата и започваш бавно, като загряваш, за да става все по-силно и по-силно.“
Всички крещят заедно три пъти, като междувременно правят няколко дълбоки вдишвания, и хвърлят биоразградимите бележки във водата.
„Този трети вик трябва да го почувствате в тялото си“, каза Уолкър, която създава клона на клуба в Сиатъл. 
Техниките на тези клубове произлизат от терапията на първичния вик – теория, разработена от лосанджелиския психоаналитик Артур Янов през 60-те години. Янов вярвал, че травмите от детството създават неврози при възрастните, които могат да бъдат лекувани чрез докосване до болката и освобождаването ѝ чрез крещене и плач под наблюдението на терапевт.
Изследванията през изминалите десетилетия обаче не са установили, че терапията с крещене е ефективно лечение за психични състояния, каза Ашвини Надкарни, професор по психиатрия в Харвардския медицински факултет. Все пак това е фантастичен начин за облекчаване на стреса.
Надкарни каза, че самият вик задейства вериги в амигдалата и хипокампуса – „най-старата част от мозъка ни“, която отговаря за обработката на стреса и емоциите. „Това е същият цикъл на регулиране, който се случва, когато тренирате“, добавя тя. „Сърцето ви бие бързо, задъхвате се, а след това се отпускате и усещате това спокойствие.“
Освен физическото освобождаване, самият акт на събиране, за да правите нещо заедно с другите, носи ползи.
„Идеята хората да се събират, за да укрепят общността по начини, които им помагат да изпуснат парата, е невероятна“, пояснява Надкарни.
Ернандес казва, че не е обичайна практика да се споделят публично причините за идването, но много хора остават след това и разговарят за проблемите си. Някои от членовете на групата в Чикаго наскоро са загубили близък човек, друг се бори с рак за втори път, а някои имат трудности във връзките си.
Уолкър отбеляза, че някои хора дори идват, за да крещят от радост. Каквато и да е причината, групата в Сиатъл обикновено се събира точно преди залез слънце, за да гледа как слънцето потъва във водата след това.
„Това е, като да оставиш всичко зад себе си“, казва тя. „И всички знаят, че можем да започнем на чисто.“