Композиторът Паул Хиндемит, от чието рождение се навършват 130 години, събирал детски влакчета и сам рисувал коледните си картички

Германският композитор Паул Хиндемит, от чието рождение днес се навършват 130 години, е син на художник и сам е обичал да рисува. В продължение на над 20 години той и съпругата му Гертруд имат традиция да изпращат ръчно рисувани поздравителни картички за Коледа и Нова година, пише сп. „Би Би Си мюзик“.
Последната, направена през декември 1963 г., е особено трогателна. Представлява двоен автопортрет, показващ как Хиндемит свири на орган, чиито мехове се надуват от добродушен лъв. Лъвът, повтарящ се мотив в рисунките му, е препратка към Гертруд, чийто зодиакален знак е Лъв. Любопитен детайл от живота на Хиндемит, който контрастира с масово разпространеното мнение, че е суховат композитор. 
„Малцина от големите композитори имат репутация на по-скучни от Хиндемит, но истината е, че той има чувство за хумор, което често се пренебрегва и се проявява не само в сюрреалистичните му рисунки, а и в голяма част от музиката му“, коментира сп. „Би Би Си мюзик“.
Ранните му произведения, датиращи от 20-те години на миналия век, се характеризират с веселието на един очакван нов световен ред. Неговият дългогодишен приятел Пол Захер, меценат и диригент, го описва по-късно като „лошото момче на съвременната музика“.
„Ранните му творби бяха наистина дръзки, без да търсят одобрението на слушателите, извън традицията. За разлика от Втората виенска школа, музиката му имаше силен ритмичен елемент, който ми допадаше много. Той можеше да бъде весел и забавен“, казва Захер, който описва приятеля си така: „Беше доста нисък, със сини очи, с голяма гола глава и огромна виола“.
И наистина, виолата или цигулката придружават Хиндемит навсякъде, където отива, през първата част от кариерата му.
Паул Хиндемит е роден на 16 ноември 1895 г. в Ханау, Германия. Възпитан е в строг стил от баща си, художник и декоратор. Музикалният му талант е забелязан рано и още като дете започва да учи цигулка.
През 1914 г. се присъединява към оркестъра на Франкфуртската опера, а през 1917 г. е назначен за негов концертмайстор. През този период започва да композира забележителната си поредица от сонати за цигулка. Пише и произведения за виола, инструментът, на който свири като основател на квартет „Амар“ през 1921 г. 
Хиндемит възражда използването на Баховия контрапункт и в разцвета на силите си, през 1942 г., композира своя мащабен цикъл за пиано Ludus Tonalis („Игра на тонове“), състоящ се от интерлюдии и фуги във всички 24 тоналности, по повод 200-годишнината на „Добре темперирано пиано“ от Йохан Себастиан Бах.
Друго емблематично произведение на Хиндемит е песенният цикъл Das Marienleben („Животът на Мария“), базиран на стихове на Райнер Мария Рилке. Пианистът Глен Гулд, който е голям почитател на композитора, записва цикъла през 1977 г. със сопраното Роксолана Рослак. 
„Творчеството му е истинска смесица от екстаз и разум“, пише канадският пианист, който получава единствената си награда „Грами“ благодарение на Хиндемит. И то не за изпълненията си, а за най-добри бележки към албум за 1973 г. Гулд пише есе, придружаващо записа на сонатите за пиано, озаглавено „Хиндемит: ще дойде ли неговото време? Отново?“, в което обвинява феновете на Стравински и Шьонберг, че подценяват германския творец.
Това се случва 10 години след смъртта на Хиндемит – период, в който традиционно популярността на един композитор е най-ниска, коментира сп. „Би Би Си мюзик“. Той не е жив, за да промотира произведенията си, а не са минали достатъчно години от смъртта му, за да бъде почетен като „класик“.
Въпреки че не е толкова популярен като Барток и Стравински, Хиндемит все пак получава признание, че пише произведения за пренебрегвани инструменти като контрабас, бас туба, алтхорна и виола д'аморе.
След първоначалния си експресионизъм и произведения, които са толкова сензационни, колкото изисква средата на Ваймарската република, Хиндемит преминава към по-строг неокласицизъм в музиката си. През 1927 г. се премества в Берлин, за да преподава композиция в Консерваторията, пише и теоретични студии.
Зараждащият се нацистки режим обаче го определя като „болшевик на културата“, „атонален шумотворец“ и „дегенеративен музикант“. Забраняват произведенията му и в знак на протест диригентът Вилхелм Фуртвенглер напуска поста си на директор в Берлинската опера, пише в. "Ню Йорк таймс".
Хиндемит е ариец, но съпругата му е наполовина еврейка, затова през 1934 г. двамата напускат Германия и отиват в Турция, където композиторът помага за изграждането на традиции в класическата музика.
През януари 1936 г. той е в Лондон за премиерата на своя концерт за виола Der Schwanendreher, но смъртта на крал Джордж V води до отмяната на концерта. Композиторът прекарва шест часа в офиса на Би Би Си, за да композира „Траурна музика“ за виола и струнни инструменти, като я изпълнява същата вечер по радиото.
През 1940 г. се установява в САЩ и започва да преподава композиция в Йейл. Неговите „Симфонични метаморфози“ по тема от Карл-Мария фон Вебер отразяват разцвета на американската оркестрова сцена по време на войната.
През 1946 г. Хиндемит получава американско гражданство, а през 1949 г. се завръща за първи път в родната Германия. За негова голяма изненада, инсталацията му от релси и детски влакчета е непокътната и работи, отбелязва "Ню Йорк таймс".
През 1953 г. композиторът се установява отново в Европа, като последното му жилище е в швейцарското село Блоне, над Женевското езеро. За жалост, Хиндемит се оказва излязъл от мода в културното пренареждане след Втората световна война. Така той повтаря съдбата на Рихард Щраус, който след Първата световна война е позабравен за сметка на Хиндемит и другите млади композитори по онова време.
Връх в творчеството на Хиндемит са оперите „Кардилак“ (1926), „Матис художникът“ (1938) и „Хармонията на света“ (1957), базирана на живота и теориите на астронома Йоханес Кеплер.
В дните преди Коледа 1963 г. композиторът и съпругата му започват да изпращат ръчно рисуваните коледни картички, но заради влошеното си здраве той влиза в болница. Паул Хиндемит умира на 68-годишна възраст на 28 декември 1963 г. във Франкфурт. Част от най-близките му приятели се досещат, че нещо с него не е наред, тъй като за първи път от години не получават картичка.
В българската поп култура името на композитора добива популярност през 2008 г., когато по кината излиза филмът на Андрей Слабаков „Хиндемит“. Абсурдистката комедия обаче няма нищо с класическата музика. 
„Хиндемит“ е това, което всички превъзнасят, без да го разбират“, казва режисьорът в интервю за сп. „Бела“.
„Метафората с неговото име е свързана най-много с рекламите. Това е нещо като рекламно лице, което рекламира всичко в този филм… Появяват се напоследък рекламни кампании с някакво лице, което няма абсолютно никаква връзка с продукта. Това съм използвал и във филма, може би леко прекалено, но това е жанрът. Това все пак е трагикомедия на абсурда“, пояснява Андрей Слабаков в интервю, публикувано в Dnesplus.bg. Режисьорът има и друг филм, който носи името на композитор – „Вагнер“ (1998).