Джак Никълсън не искаше да ходи на церемонията по връчването на „Оскар“-ите. Беше 1976 г., а той беше номиниран за най-добър актьор за ролята си в „Полет над кукувиче гнездо“, разказва продуцентът на филма – актьорът Майкъл Дъглас, в съвместно интервю с Дани де Вито за Асошиейтед прес.
Навремето филмът на Милош Форман, който на 13 юли отбелязва 50-годишнината си, се превръща в сензация. Той става вторият най-касов филм за 1975 г. след „Челюсти“ и получава девет номинации за „Оскар“.
Но Никълсън не е бил особено оптимистично настроен. Само за пет години вече е бил номиниран пет пъти – и пет пъти е губил. Споделил с Дъглас, че не може да преживее още едно разочарование.
„Помня колко трудно беше да убедя Джак да дойде на церемонията. Той беше толкова нерешителен, но успяхме да го доведем“, спомня си Дъглас. „И, разбира се, при първите четири обявени награди дори не ни споменаха. Джак седеше точно пред мен, облегна се назад и промълви: „О, Майк, казах ти, човече.“ Аз просто му отговорих: „Трай си!“
В крайна сметка Дъглас се оказва прав. „Полет над кукувиче гнездо“ печели „големите пет“ награди – за сценарий, режисура, актьор, актриса и филм. През 1976 г. става първият филм от 41 години насам, постигнал този успех (след „Това се случи една нощ“ от 1934 г.). По-късно само „Мълчанието на агнетата“ успява да повтори това постижение. Вечерта се превръща в триумф за филм, който никой не е искал да направи или разпространява, но който издържа изпитанието на времето и се превръща в култова класика.
„Това е първият ми 50-годишен юбилей“, каза Дъглас. „И първият филм, който някога съм продуцирал. Да направиш нещо, което е толкова дълготрайно и от което хората получават толкова много, е чудесно чувство. Това ми навява много прекрасни спомени.“
Екранизацията на контракултурния роман на Кен Киси е повратен момент за Дъглас – холивудско чедо, което по онова време е затънало в телевизията. Шансът идва, когато баща му, Кърк Дъглас, му предоставя правата върху книгата на Кен Киси, които е закупил с цел да изиграе на екран главната роля на Макмърфи. Така в проекта се включват и много тогава неизвестни актьори като Дани де Вито и Кристофър Лойд.
Де Вито всъщност е първият официално избран актьор. Дъглас, който го познава от почти десетилетие, води Форман да го гледа как играе Мартини в театралната постановка.
„Милош извика: „Да! Дани! Перфектно! Избран си!“, разказва Дъглас с най-добрия си чешки акцент. „Това беше голям момент за Дани. Но аз винаги съм знаел колко е талантлив“, допълва той.
Въпреки че темите на филма са предизвикателни, снимките не са били измъчващи, за разлика от много други продукции от онова време. Има неприятности – като отказа на Форман да показва заснетите през деня кадри на актьорите – и по-сериозни изпитания, когато по средата на продукцията разбират, че актьорът Уилям Редфилд е болен от левкемия. Но като цяло процесът е бил радостен.
„Бяхме много сериозни в работата си, защото Милош беше сериозен. Имахме материала – творбата на Киси – и голямо уважение към нея. Не бяхме лекомислени. Но се забавлявахме много“, спомня си Де Вито, смеейки се.
Част от духа се дължи на това, че снимат в истинска психиатрична болница в Сейлъм, Орегон. Всички отсядат в един и същ мотел и сутрин пътуват заедно с автобус до снимачната площадка. Близостта е неизбежна.
„Имаше пълна отдаденост“, разказва Дъглас. „Това се случва, когато не се прибираш вечер у дома. Спомням си как в първия ден спряхме за обяд и видях, че Джак отблъсна подноса си и излезе да подиша въздух. Попитах го: „Джак, добре ли си?“ А той отговори: „Какви са тези хора? Никой не излиза от роля! Обяд е и всички се държат по същия начин!“
Без да опровергава Никълсън, Де Вито си спомня, че той и останалите актьори дори поискали да спят в болницата.
„Не ни позволиха – на етажа над нас имаше сериозно разстроени психически хора, някои от които бяха извършили убийства“, разказва Де Вито.
Филмът ще бъде отново в кината в САЩ на 13 и 16 юли в ново 4K възстановено копие, подготвено от Academy Film Archive и Teatro Della Pace Films, с въведение от Леонард Малтин.
„Копието е прекрасно и ми напомня колко добър беше звукът“, коментира Дъглас.
Де Вито смята, че филмът е толкова успешен, защото Форман е обръщал внимание на всички важни детайли в сценария и оригиналната история. За него участието е било изключително ценно – а връзката му с екипа продължава и днес. Той все още се вижда със старите си приятели, включително Майкъл Дъглас, Кристофър Лойд и, разбира се, Никълсън, който изигра главната роля на Макмърфи.
Един човек, за когото Дъглас смята, че не е получил заслуженото признание за приноса си към филма, е продуцентът Саул Заенц, починал през 2014 г. Неговата компания Fantasy Records, която държеше правата върху музиката на Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл, финансира проекта. Той започва с бюджет от 1,6 милиона долара и достига 4 милиона. „Той беше хазартен тип и това се отплати“, коментира Дъглас.
Колкото до отношенията между него и баща му – Кърк Дъглас, който играе Макмърфи на Бродуей и мечтае да го изиграе и на екран – Дъглас смята, че напрежението е било преувеличено.
„Макмърфи е роля-мечта за всеки актьор. А аз вече съм достатъчно напреднал в кариерата си, за да знам, че може би имаш едва четири, пет наистина големи роли. Сигурен съм, че за баща ми това беше една от тях на сцената“, казва Дъглас.
„Да не може да я доведе до киното сигурно е било разочароващо. Но от друга страна – синът му успя да направи филма и той стана толкова добър? Слава богу, че се получи! Би било катастрофа, ако не се беше получило“, казва той и обобщава: „Беше приказка от начало до край. Съмнявам се нещо друго да се е доближавало до това. Дори моят „Оскар“ за най-добър актьор години по-късно не надмина този момент в началото на кариерата ми.“