Металът е моето изразно средство, с него съм най-свободен, каза пред БТА художникът Живко Седларски

Изложба на художника Живко Седларски гостува във Фестивалния комплекс във Варна. Авторът, който живее във Франция, е известен като „рицарят на стоманените дами“. За изявата си в крайморския град той е избрал да покаже част от своите известни пластики рокли, стоманени дървета, каквито прави до 2008 г., и произведения от серия „Море - земя“, реализирана във Франция. Редом със скулптурите са представени и рисунки на твореца, които са част от работния му процес по осмислянето на една скулптурна работа, сподели той. 
Изложбата се нарича Haute couture - Haute soudure (Висша мода - Висша заварка) и предшества традиционния Салон на изкуствата в НДК, чиято програма с различни жанрове ще присъства и във Варна през 2025 г. Седларски гостува в крайморския град веднага след представянето си в София. По време на откриването тази вечер ще бъде представена и триезичната книга-албум Haute soudure, Zhivko Sedlarski, ART. 
Живко Седларски е роден в Елхово и е син на живописеца Кольо Седларски. Завършил е специалност скулптура в Националната художествена академия при проф. Величко Минеков. Негови творби са притежание на музеи, галерии и частни колекции в България, Франция, Белгия, Германия, Испания, Швейцария, САЩ, Ливан, Китай и други страни по света. Реализирал е мащабни пластики, които се намират у нас в Поморие, Карлово, Бургас, както и на три континента по света. Най-успешната му работа е роклята „Дъга в нощта“, която е изпълнявана от различен материал. Версия от смола може да се види в изложбата във Варна.  
В интервю за БТА Живко Седларски разказа повече за началото на своя творчески път, избора на изразни средства, намирането на пътя на художника в епохата, в която твори, и за мястото на българското изкуство на световната сцена:
Кога разбрахте, че скулптурата е Вашият път на изразяване?
- В детските си години бях залепен за баща ми, дори съм се цапал от неговата палитра с маслени бои. Беше ми много интересно. Той непрекъснато рисуваше, а в събота и неделя, за почивка, отивахме сред природата с негови колеги от Академията, за да „ловят“ пейзажи. 
Баща Ви насърчаваше ли Ви да рисувате?
- Не ми е казвал какво да правя, не ми се месеше, но аз не можех да смесвам боите като него. Един ден му казах, че ме ядосва, че моят пейзаж не става като неговия, а той отвърна: „Ако стане, язък за мене!“. Не знам как стана, но започнах да търся моите изразни средства повече във формата. Избрах за средното си образование Техникума по керамика и стъкло, защото там имаше много часове по скулптура. Преподаваше ни Христо Песев, той ме вдъхновяваше да търся. После естественият път се продължа бе в Академията и там започна професионалният ми живот. 
Значимо ли е влиянието върху студентите на преподавателите в Академията и после наложи ли се да бягате от него, за да намерите себе си? 
- Академията имаше много богата библиотека и като студент аз откривах там работи на западните си колеги, които срещнах вече в действителност, когато завърших и тръгнах да пътувам. След образованието продължих да търся съвременен и различен начин на израз, който да бъде новост. Исках да измисля нещо свое. Хората харесваха нещата, които правех. През 2008 г. създадох първата рокля от метал и тя даде началото на дълга серия. Покрай нея се върнах несъзнателно към онова, което бях учил в Академията, припомних си уроците по анатомия, за да бъда верен в изграждането на скулптурата. Така че имаше един етап в опит да се измъкна от академизма, но след това се оказа, че той е много полезен. Успокоявах се с мисълта за Бари Фланаган, който е станал известен с модерни авангардни работи, но в един момент решава, че това не го задоволява и се връща към академизма, към това да бъде верен на формата. 
Това означава ли, че сте намерили златната среда между хипермодернизма и старите форми, които са позагърбени днес? 
- Смятам, че не трябва да се връщаме към миналото. Не може да допуснем да правим едно и също, всеки трябва да си научи урока и да избере своя път. Моят духовен баща е Микеланджело и съм се учил да чукам камъка от неговата история. Но той е творил преди петстотин години, нека оставим това, което е създал и да тръгнем да търсим нещо друго в XXI век. Когато отидох във Франция всички музеи и галерии бяха на мое разположение. Като френски гражданин обиколих Европа и САЩ, видях както неща, които ми харесват, така и други, и това е част от моето изграждане. 
Според Вас кое е най-високото достижение на съвременното изкуство? Свободата ли? 
- Свобода винаги е имало. Може би в Египет не са можели да правят нещо извън канона, но гърците излизат от формата и раздвижват тялото. После тялото бива облечено заради религията, за да се стигне до Роден, който отново го съблича и оттам нататък може да се говори вече за тотална свобода. Днес всеки може да се изрази по приятен за него начин. Има демокрация, но тя стига пък до субективното мнение на галериста и зрителя. Моето слово е формата, но в залата влизат хора, които го харесват и други, които не го приемат. 
Как стои България на сцената на световното визуално изкуство? 
- Границите са отворени, всеки може да следи, да се информира. В България има автори, които създават нови неща, които може би са научили някъде другаде, но все още виждам в галериите, че напредването не върви много бързо. Може би учителите не обръщат достатъчно внимание на съвременността. 
Имате ли любим материал? 
- Тези дни си мислех за това, защото току-що направих една скулпура от камък в Раювци в Еленския Балкан. Дълги години не бях докосвал този материал и там си дадох сметка, че металът си остава моето средство за израз. С него съм най-свободен. Мога да създам една форма и ако не я харесам, да я направя наново, както е при рисунката, която можеш да преправиш с гума. Сгрешиш ли при камъка, трябва да променяш формата. Така три пъти я променях в Раювци, докато бе готова. Сега е изложена в парка там. Работя и със смола, дърво и други материали, но свободата ми е в метала. 
Правите ли мащабни пластики в градска среда? 
- Още след завършването си в края на 80-те години получих три държавни поръчки. Едната беше „Майката“, която изобразяваше жена, очакваща завръщането от фронта на своя съпруг, баща или син. Беше поръчана от една община, но след промените те не платиха излятата от бронз скулптура и тя остана в леярната, където постепенно е била затрупана с отпадъци. Намери се през 2013 г., когато я видели натоварена на волска каруца да я карат за вторични суровини и се обадили в полицията. Кметът на Карлово поръчва да я почистват и я слагат на входа на града откъм Пловдив, където е и сега. Благодарен съм на съдбата, че бе спасена. Другите две поръчки не се реализираха. Правил съм четириметрова фигура рокля - сирена за хотел в Поморие. Роклята ми, наречена „Дъга в нощта“, съществува в различни варианти на различни места. Първата е във Франция. Има я от варовик в Бургас. Заглавието е по песен на Рони Джеймс Дио, която ме осени една вечер, докато гледах първата скулптура от стомана да блести от нощното осветление в ателието. 
В България преди промените имаше държавна комисия по скулптура и не можеше всеки да поставя каквото където си иска. Тогава не бях съгласен с начина, по който тя практикуваше, защото бяхме подчинени на няколко личности, които диктуваха техния вкус във всичко. Сега има свобода, но все пак трябва да се внимава какво и на кого се поръчва, какви художествени качества има то, защото тези творби възпитават хората. 
Изложбата на Живко Седларски във Фестивалния комплекс във Варна ще остане до 16 октомври.