В интервю пред БТА творецът разказа къде открива вдъхновението за писане на поезия днес и как литературата е повлияла върху живота му. Цанев посочи и какви са били мотивите му да събере стиховете в новата си книга. Той каза, че с подбора на произведенията иска да помогне на читателите да разберат или да си спомнят, че „над нас стои едно невероятно мироздание и ние сме жалки прашинки тук”. Според него е необходимо „да се въведе в училищата задължително гледане към небето”. „Всички наши битки са смешни пред това, което е над нас, над главите ни. Човек, ако осъзнае това нещо, няма да живее глупаво”, смята той.
„Порядъкът във Вселената не може да бъде измислен от неразумна материя”, казва Стефан Цанев. „Самото създаване на нас дори – не може мъртва материя, мъртъв камък, да се саморазвие до човешка личност. Така че загадката с Бога е голяма”, допълва още той.
Г-н Цанев, къде откривате вдъхновение за писане на поезия днес?
- Навсякъде. Но най-хубаво край морето.
Като тук в момента – в Созопол?
- Да, в момента съм в Созопол – много го обичам този град. Аз много рядко идвам вече тук, но имам още приятели и се радвам, че дойдох. А иначе битувам в Балчик, Северното Черноморие. Там съм от 40 и няколко години. Не мога без морето, много е хубаво.
Този месец излезе от печат новата Ви стихосбирка „Небесна гледна точка”. На какъв принцип беше подборът на стиховете в нея? Тя събира и нови и по-стари творби – как ги съчетахте и как решихте кои да влязат в този том?
- Книгата всъщност съдържа почти изключително стихове, писани през XXI век. Включих само 3-4, които тематически съвпадат с това, което сега съм писал и включих и тях. Защото в книгата аз съм исках да издигна нещата малко на космическо ниво – човек да разбере, да си спомни, понеже всеки е учил, но забравя, че над нас стои едно невероятно мироздание и ние сме жалки прашинки тук. Всички наши битки са смешни пред това, което е над нас, над главите ни. Човек, ако осъзнае това нещо, няма да живее глупаво. Той ще знае, че ние сме може би някакво изключение в тази мъртва Вселена и по друг начин трябва да пласираме този мозък, който може би само на нас е даден. Защото едва ли има други разумни същества. И да има – значи ние сме част от една вселенска цивилизация и не може да прахосваме духовните си сили и мозъците си за такива делнични неща. Защото ние сме се навели и гледаме все в краката си, никой не поглежда нагоре. В градовете небето не се вижда всъщност, понеже има светлинна завеса. Аз даже бях писал навремето да се въведе в училищата задължително гледане към небето.
На нас навремето, имах щастието, да ми преподава физика един ученик на Айнщайн. Той още тогава ни побъркваше с тези теории на Айнщайн. Физика и астрономия той ни преподаваше навън, не в училище – водеше ни нощем в градинките и извън града. Цялото небе аз действително го познавам, оттогава знам всичките поне големи съзвездия и се ориентирам по-добре по небето, отколкото по земята. Това дължа на този човек. И той това ни препоръчваше: „Ако можете, поне в месеца веднъж застанете нощем под небето, под звездите, и си мислете: какво съм аз, къде съм в цялата тази Вселена?”… Всъщност това е генералният ми въпрос в тази книга. И старите стихотворения са три или четири, в които в по-ранни времена съм мислил същото.
Тоест поезията е начинът да разберем „небесната гледна точка”, да разберем духовното?
- Въпросът с Бог е много сложен. Не бива да се приемат нещата толкова елементарно, колкото ги представят свещениците…
Същият Айнщайн казва: „Бог няма, но трябва да го измислим”. Защото този порядък във Вселената не може да бъде измислен от неразумна материя. Това перпетуум мобиле, това равновесие във Вселената. Така че самото създаване на нас дори – не може мъртва материя, мъртъв камък, да се саморазвие до човешка личност. Така че загадката с Бога е голяма.
Промени ли се през годините начинът, по който вие възприемате литературата? Промени ли се ролята й във Вашия живот?
- Литературата винаги е имала много голямо значение, защото от малък аз бях обречен на самота поради различни заболявания и четях много книги. И много вярвах на книгите. Най-смешното е, че аз не обръщах внимание на авторите. За мен не съществуваха много до късно – до края на гимназията. Но просто мислех, че там е истината за всичко. Биографии като четях за велики личности, вярвах в тях и си мислех: „Ето такъв трябва да бъдеш”. Имаше книги, които пък определиха живота ми – на Оскар Уайлд книгите, „Портретът на моя двойник”, „Ученикът” на Пол Верлен, въобще такива книги ми преобръщаха живота.