Не искам да ме наричат „чудо“, чудото е музиката, казва диригентът Курт Мазур, от чиято кончина се навършват 10 години

Не искам да ме наричат „чудо“, чудото е музиката, казва диригентът Курт Мазур, починал на днешния ден преди 10 години. Той изрича тези думи през 1991 г. при поемането на поста музикален директор на Нюйоркската филхармония. 
Мазур заема тази позиция от 1991 до 2002 г. Когато поема ръководството, оркестърът се счита за ансамбъл от световна класа само по име, изпълненията му са небрежни, музикантите му – раздразнителни и недоволни, а договорите му за записи – неподновявани, пише "Ню Йорк таймс". 
На германския диригент се приписва преобразуването на оркестъра от мрачен и безличен ансамбъл в един от най-известните. Непосредствените предшественици на Мазур – Пиер Булез, с неговия хладен, интелектуален подход и фокус върху съвременни произведения, и Зубин Мета, считан за любител на външния блясък и ефекти за сметка на дълбокото вникване в музиката – са в голяма степен отговорни за артистичния упадък на оркестъра, последвал силната епоха на Ленард Бърнстейн, музикален директор на Филхармонията от 1958 до 1969 г., коментира "Ню Йорк таймс".
Изборът на Мазур за ръководител на Нюйоркската филхармония изненадва почти всички в средите на класическата музика. Като специалист по музиката на Бетовен, Брамс, Менделсон, Малер и Брукнер – той е изградил добра, макар и не блестяща кариера в условията на музикална и политическа репресия в Източна Германия.
Дългогодишен музикален директор на оркестъра „Гевандхаус“ в Лайпциг, Мазур е известен като добър интерпретатор, който обаче не притежава голяма харизма, нито силен интерес към произведения извън каноничния репертоар. 
В търсене на наследник на Зубин Мета, Филхармонията прекарва година и половина в ухажване на най-изтъкнатите диригенти по онова време, включително Бернард Хайтинк, сър Колин Дейвис и Клаудио Абадо. Но ниското ниво на оркестъра и репутацията на музикантите му като темпераментни, непокорни и деморализирани вероятно отблъсква много кандидати. Абадо например приема много по-престижното предложение да наследи починалия Херберт фон Караян като ръководител на Берлинската филхармония, припомня списание „Би Би Си мюзик“.
В крайна сметка, на подиума в Ню Йорк се качва Мазур – разхвърлян, брадат гигант, висок 1,90 м, който не притежава динамизма на Бърнстейн и авангардизма на Булез, но пък се ползва с уважението на оркестрантите и познава отлично творбите на германските композитори, коментира "Ню Йорк таймс". Малко педантичност и диктаторски подход относно дисциплината на репетициите съвсем не са излишни, добавя вестникът.
„След назначаването ми в Ню Йорк попитах един от членовете на оркестровата комисия: „Защо мен?“, разказва Мазур пред вестник Scotland on Sunday през 1999 г. „Той ми отговори: „Защото не се страхуваш от оркестри.“
Мазур прави официалния си дебют като музикален директор на Филхармонията в програма с Брукнер, Джон Адамс и Аарон Копланд – на 11 септември 1991 г.
През следващите 11 години на съвместна работа той вдъхва на Филхармонията музикална енергия, нови договори за записи и редовно излъчване по радиото – стратегически ход, който помага за разширяване на застаряващата и ограничена публика.
Той също така носи на подиума пламенната си убеденост, че създаването на музика е морален акт, който може да излекува света. Това е убеждение, което той прилага по впечатляващ начин през 1989 г., когато комунизмът в Източна Германия започва да се руши и той използва своята известност там, за да предотврати кръвопролитието. 
Курт Мазур е роден на 18 юли 1927 г. в Бриг, град, който тогава се намира в Германия, а днес е Бжег, Полша. Баща му е инженер и по негова прагматична настоятелност младият Курт учи, за да стане електротехник, пише „Би Би Си мюзик“.
Същевременно той се учи да свири на пиано, орган, виолончело и ударни. Постъпва в Националното музикално училище в Бреслау, но на 16-годишна възраст, поради травма на сухожилието на дясната ръка, не може да продължи със свиренето и решава да се концентрира върху дирижирането. Именно заради травмата на ръката Мазур дирижира без палка през цялата си кариера. След войната, по време на която служи във Вермахта, учи дирижиране и композиция в Консерваторията в Лайпциг.
След като прекарва повече от десетилетие като диригент на оркестри и оперни трупи в новосъздадената Източна Германия, Мазур става музикален директор на „Комише опера“ в Берлин. По-късно, от 1967 до 1972 г., е главен диригент на Дрезденската филхармония. През 1970 г. е назначен в Лайпциг за ръководител на „Гевандхаус“, един от най-уважаваните оркестри в Европа. Длъжност, която той заема в продължение на 26 години. 
В Лайпциг, градът, в който са живели Бах, Телеман, Менделсон, Шуман и Вагнер, Мазур скоро се превръща в изтъкната обществена фигура, приветствана по улиците от всякакви хора. Той убеждава източногерманския лидер Ерих Хонекер да построи нова концертна зала, тъй като старата е разрушена при бомбардировките на съюзниците. Новият „Гевандхаус“ отваря врати през 1981 г., като всеки детайл, включително акустиката, е проверен от Мазур.
Мазур не е член на комунистическата партия, но му е позволено да пътува в чужбина с „Гевандхаус“, както и да приема покани за гостуване като диригент от оркестри по целия свят, включително Нюйоркската и Израелската филхармонии, Симфоничния оркестър на Далас, на който става главен гост-диригент през 1976 г., Кливландския оркестър и Лондонския симфоничен оркестър.
Народното недоволство срещу източногерманския комунизъм започва в Лайпциг и се затвърждава там през октомври 1989 г., но Мазур се включва в това движение няколко месеца по-рано, когато му е поискана подкрепа за уличните музиканти в града, които редовно са арестувани, защото нямат лицензи, издадени от правителството.
Поемайки значителен професионален риск, Мазур свиква среща в „Гевандхаус“, на която кани музикантите, източногерманската тайната полиция Щази и функционери от комунистическата партия – общо над 600 души. Срещата преминава в изключително приятелска атмосфера, а ограниченията за уличните музиканти са облекчени.
Мазур използва влиянието си и дипломатическите си умения още по-решително през октомври 1989 г., когато на площада „Карл Маркс“ в Лайпциг, точно до „Гевандхаус“, започват продемократични демонстрации. Диригентът отново кани всички за разговори. Той записва послание, излъчено по радиото и по високоговорители, в което призовава към ненасилие. Така се дава старт на мирната революция в цялата страна, като мнозина считат, че Мазур е помогнал да не се повторят събитията от китайския площад „Тянанмън“. В резултат на това лидерите на посткомунистическа Източна Германия сериозно обмислят да го номинират за президент на страната.
В този момент идва предложението от Нюйоркската филхармония. „Курт - съветва го английският диригент Саймън Ратъл, не си прави илюзии, това би било по-трудно!“, припомня събитията "Ню Йорк таймс". 
Мазур избира работата в Ню Йорк и заминава за САЩ, като запазва поста си в „Гевандхаус“ до 1996 г.
Музикалното ръководство на всеки голям оркестър изисква деликатен баланс между демокрация и деспотизъм, като на Мазур и Нюйоркската филхармония им отнема няколко години, за да намерят точните пропорции.
В Източна Германия диригентите са автократи с пълни права. В „Гевандхаус“ Мазур контролира не само всички музикални въпроси, но и назначаването на всеки член на персонала, включително гардеробиерките. Оркестрите в САЩ обаче са много по-демократични. Когато той пристига във Филхармонията, състояща се от 107 музиканти, всеки от които с уменията и темперамента на световноизвестен солист, оркестърът има репутация на неподчиняващ се на заповедите на диригентите, на неспособен да се сработи звуково и на произвеждащ шумно, помпозно и буквално тромпетно звучене, пише "Ню Йорк таймс". 
„Не е вярно, че съм „преодолял съпротивата“ на оркестъра“, казва Мазур пред Scotland on Sunday. „Аз не съм диригент от Дивия Запад. Разбира се, оркестърът очакваше някой да им даде тласък в определена посока, но аз просто ги убедих, това е всичко. Който се страхува от мен, не ме познава.“
Според медиите в САЩ, звукът на оркестъра се променя към по-добро почти мигновено. Мазур нарежда музикантите на стъпала, за да могат да се чуват помежду си, а и публиката да ги чува по-добре. Той допълнително хармонизира звука, като премества виолончелите от външния край на оркестъра към вътрешния, а виолите – от вътрешния към външния.
Наема знакови музиканти, включително Картър Брей като главен виолончелист и Шерил Стейпълс като помощник-концертмайстор. Мазур въвежда диригентските щрихи в нотите, за да се уеднаквят движенията на лъковете в щрайха, които за струнните инструменти са това, което е дишането за пеенето. Довежда и европейски инженери, които да се борят с пословично недобрата акустика на залата „Ейври Фишър“, където Филхармонията изнася своите концерти.
„Никой не може наистина да покори Филхармонията – все пак това е оркестърът на Ню Йорк, но Мазур направи своя принос за укротяването й“, пише American Record Guide през 2002 г. „След калта на ерата на Зубин Мета, звукът на Мазур беше като планински поток. Разликата беше поразителна. Човек можеше да слуша Филхармонията да свири симфония на Шуман или Брамс, без да се мръщи“.
Мазур понякога проявява властническо поведение към публиката. В широко отразен инцидент от зимата на 1998 г. той напуска подиума на „Ейври Фишър” по средата на изпълнението на Петата симфония на Шостакович, раздразнен от кашлицата на публиката.
Но това, което "Ню Йорк таймс" нарича „най-великият му момент и подарък за града”, настъпва на 20 септември 2001 г. Тогава, в излъчван по телевизията помен за жертвите на атаките от 11 септември, Мазур дирижира Филхармонията в изпълнение на „Немски реквием“ на Брамс.
„Несмутимата вяра на Курт Мазур в силата на музиката да отправя големи послания и да води до изцеление понякога е предизвиквала шеги“, пише Антъни Томасини в рецензията си за концерта. „Вече не е така“, добавя той.
Мазур влага в работата си толкова неуморна енергия, че през 2002 г. се завръща на подиума на Филхармонията само девет седмици след като претърпява трансплантация на бъбрек. Но дори и тази степен на отдаденост не го спасява от ескалираща, широко разгласена в медиите поредица от пререкания с управителния съвет на оркестъра.
През 1998 г. бордът обявява, че ще търси наследник на Мазур след сезон 2001/2002 г. Диригентът, чийто наследник в Ню Йорк става Лорин Маазел, ясно заявява в интервюта, че не е напуснал по свое желание.
Другите постове на Мазур включват главен диригент на Лондонската филхармония (2000 – 2007 г.) и музикален директор на Националния оркестър на Франция (2002 – 2008 г.).
Колкото до личния му живот, първият брак на Мазур завършва с развод. През 1972 г. той е зад волана, когато колата му се сблъсква с друга на магистрала в Източна Германия. Втората му съпруга Ирмгард и двамата пътници в другата кола загиват, а Мазур е сериозно ранен. Не са повдигнати обвинения и инцидентът не е добре отразен. При назначаването на Мазур в Нюйоркската филхармония някои медии обвиняват източногерманските власти, че са прикрили инцидента, за да защитят известния музикант. Мазур поема отговорност за катастрофата, отрича обвиненията в прикриване, като уточнява, че не е пил, но е бил под голямо напрежение.
През 1975 г. диригентът се жени за сопраното Томоко Сакураи, която е с него до последните му дни, когато 88-годишният Мазур се радва на общо пет деца и девет внуци.
Курт Мазур умира на 19 декември 2015 г. в Гринуич, Кънектикът, след усложнения от болестта на Паркинсон.
Макар диригентът да е считан за автократичен на моменти, той не бе егоцентричен, поне според стандартите на своята августейша професия, коментира "Ню Йорк таймс". В интервюта през годините той се стреми да отклони вниманието от себе си и да го насочи към изкуството.
„Не искам да ме наричат „чудо“, казва Мазур пред вестника през 1991 г. и допълва: „Чудото е музиката.“