От БТА до „Одисей“: Иглика Василева за пътя до голямата литература

„Преводът винаги е съавторство“ – с тези думи един от най-големите съвременни български преводачи, Иглика Василева, описва същността на своята професия. Тя стои зад българските преводи на литературни гиганти, като Джеймс Джойс („Одисей“), Вирджиния Улф („Вълните“) и Лорънс Дърел („Александрийският квартет“). 
Носител е на множество награди, сред които „Христо Г. Данов“ и отличията на Съюза на преводачите в България (1993, 1998, 2006 г.).
Василева започва кариерата си в БТА, за която споделя, че е била истинска школа по дисциплина, бързина и концентрация. „Трябваше да си напълно мобилизиран, с целия речник в главата, защото често нямаше време дори да отидеш до информационната или справочната редакция, за да направиш снимки. Там превеждах в обратната посока – от български на английски. Постепенно успях да автоматизирам това „превръщане“. А като успееш да го автоматизираш, усещаш, че си дръпнал крачка напред в преводаческата кариера.“ 
Решението ѝ да се посвети на литературата, идва след преломен момент – процеса срещу Сергей Антонов през 1981 г. и изтощителната работа по международните информационни емисии. 
За по-нататъшното си развитие в преводаческата кариера Василева споделя, че не е било лесно да се наложиш като художествен преводач в онези години. „Големите издателства превеждаха сравнително по-малко, и то от всички езици. За сметка на това самите издателства избираха много качествени книги, които са четени поне от двама редактори. Но както обикновено, издателствата и тогава, и днес работят с определен кръг от преводачи. И да пробиеш в този омагьосан кръг, често пъти е трудно.“
Василева е категорична, че важен фактор за израстването на всеки преводач е редакторът – фигура, която днес често се подценява, но за нея остава ключова. „Редакторът е човекът, който ти е пръв читател. Той вижда къде късаш нишката, къде авторът къса нишката, защото има и такива случаи, къде си се спънал, къде си използвал буквализми вместо някакъв хубав български израз.“ 
От не по-малка важност е и богатата обща култура, която преводачът трябва да притежава. Затова съветва младите преводачи да четат колкото може повече – особено поезия, защото тя тренира усета към ритъма. 
Джойс, Улф, Дърел – автори, които са меко казано предизвикателни. На въпроса как се подхожда към тях, Иглика Василева отговаря: „Всеки автор е специфичен сам по себе си. Трябва да умееш да разтълкуваш текста. А това изисква доста четене – на литературна критика и на другите произведения на самия автор, защото те хвърлят светлина едно върху друго. Трябва да искаш да го направиш, да копнееш да го направиш, и да си готов, разбира се, на разочарования, терзания и безсънни нощи.“
Иглика Василева вярва, че предаването на опит и знания към новото поколение преводачи е ключово за развитието на професията. За разлика от автоматизираните преводи, които често губят нюансите и дълбочината на оригинала, истинският превод изисква критично мислене, внимание към детайла и емоционална ангажираност.
(Информацията е публикувана без редакторска намеса и на основание договор за партньорство между Българската телеграфна агенция и Национално издателство "Аз-буки".)