Днес се навършват 160 години от рождението на актьора, режисьор и историк Иван Попов – един от основоположниците на българския професионален театър.
Има над триста роли на сцената, над 70 пиеси като режисьор, 20 години в Народния театър, а Иван Вазов изгражда образа на Македонски, вдъхновен именно от творческите възможности на Иван Попов. Той е единственият наш актьор, оставил толкова богат материал за развитието на българския театър. Неговото петтомно изследване „Миналото на българския театър“ (1933-1960) с над 2000 страници документи и анализи, е истинско съкровище и безценен извор за историографията.
Роден е на 10 септември 1865 г. в Карлово. Баща му е заможен търговец и читалищен деец. Като дете Иван Попов присъства на най-ранните театрални представления – „Многострадална Геновева“ и „Иванко“, което вероятно събужда у него любовта към театралното изкуство.
ПЪТЯТ КЪМ ПЛОВДИВ
На 13-годишна възраст остава сирак, поради което не може да продължи образованието си. Установява се в Пловдив и постъпва на работа в печатницата на Христо Данов, където се учи за словослагател.
Попада сред будни младежи, които през 1881 г. създават професионално печатарско дружество с цел да защитават интересите на работниците. Ентусиазираните му членове започват да организират вечеринки и подготвят пиесите „Стоян войвода“ и „Завистта на Барбуйе“ от Молиер, а за режисьор е поканен Стефан Попов. Той е редактор на местен хумористичен вестник, който подготвя самодейците. На 8 декември 1881 г. се играе първото представление, което преминава при изключителен успех. Това дава основание на пловдивската общественост и на Иван Вазов да заговорят за създаване на постоянна театрална трупа в града, което става през 1883 г. Иван Попов е редовен член, още от първите представления и веднага разкрива своите артистични дарования.
През 1885 г., по време на Сръбско-българската война, напуска работата си в печатницата и се включва като доброволец. След войната театралното дело в Пловдив замира. През 1887 г., под ръководството на Тодор Краварев и Иван Попов, се основава нова трупа – „Пловдивска любителска театрална трупа“. Тя се превръща в основа за изграждането на софийските театрални трупи „Основа“, „Столична драматическа трупа“ и „Сълза и смях“. Иван Попов е сред най-дейните им организатори – участва като артист, режисьор и ръководител. От 1888 г. посвещава целия си живот на театралното изкуство.
ПЛОВДИВ – СОФИЯ
През май 1888 г. „Пловдивската любителска театрална трупа“ заминава на турне в София и изнася четири представления с голям успех. Столични общественици настояват трупата да остане в София. Така, заедно с Иван Попов и Васил Кирков, се създава първата столична драматическа трупа „Основа“ под ръководството на Антон Попов и Иван Попов.
През 1901 г. Иван Попов заминава на специализация в Москва и Петербург, където се запознава с реформаторите на театралното изкуство – Константин Станиславски и Владимир Немирович-Данченко, а в Московския художествен театър се среща и с Максим Горки.
20 ГОДИНИ В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР
През 1904 г. се създава Народният театър, в чийто състав Попов остава до 1924 г. като актьор и помощник-режисьор. През 1911 г. е командирован в Италия, Франция и Швейцария, където изучава актьорското майсторство на европейските артисти, посещавайки също театрите в Белград и Загреб. Непрекъснато усъвършенства своето актьорско и режисьорско изкуство, следейки представления на руски, сръбски, френски, италиански и немски трупи, гостуващи в София.
В периода 1921-1922 г. участва в заснемането на първите български филми – „Дяволът в София“ и „Под старото небе“.
През 1924 г. е освободен от Народния театър и през 1925–1926 г. работи в Русенския градски театър, а след това е част от съставите на различни пътуващи театрални трупи. Играе активно до 1931 г., след което се посвещава на театрална публицистика, допринасяйки значително за българския театър.
НАД 300 РОЛИ
През 1933 г. Иван Попов, по покана на режисьора Николай Масалитинов, излиза за последен път на сцената на Народния театър с постановката „Ревизор“ от Николай Гогол.
За близо 50 години работа на сцената Иван Попов изпълнява над 300 роли. Сред най-забележителните му превъплъщения са отец Иван в „Иванко“ от Васил Друмев, Ванюшин в „Децата на Ванюшин“ от Сергей Найденов, Президентът в „Коварство и любов“ от Фридрих Шилер, Фокерт в „Самотни хора“ от Герхарт Хауптман, граф Траст в „Чест“ от Херман Зудерман, граф Ресор в „Отечество“ от Викториен Сарду.
С името му са свързани три роли, които го издигат над всичко, създадено от него – Македонски в „Хъшове“ от Иван Вазов, Градоначалникът в „Ревизор“ от Николай Гогол и Шейлок във „Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир. В тях той изгражда пълнокръвни драматически характери с дълбок обществен смисъл. Сценичното му майсторство се основава на проникване в идеята на образа, дълбоко емоционално отношение, правдивост в детайла и верен усет за изграждането както на вътрешния, така и на външния облик на героя.
ВАЗОВ ВАЕ ОБРАЗА НА МАКЕДОНСКИ, ВДЪХНОВЕН ОТ ИВАН ПОПОВ
За ролята на Македонски известният актьор и режисьор Радул Канели казва: „Никой друг от господа актьорите не може да изиграе тази роля. Изпълнението на Иван Попов е образцово, художествено. Артистичният му темперамент, подкрепен от силен творчески инстинкт, го прави ценен артист в нашите народно битови роли. Благодарение на драматичния си импулс той създава своя Македонски, без да е живял в онази епоха, без да го е виждал и без да е черпил сведения за него. Той художествено сътвори една крупна национална фигура в нашата бледа и немощна драма“.
При драматизацията на повестта „Немили-недраги“ Иван Вазов изгражда образа на Македонски, вдъхновен именно от творческите възможности на Иван Попов. Пълното съвпадение между авторовия замисъл и актьорската интерпретация свидетелства за големия талант на Попов като художник-превъплътител. В тази роля ясно личи реалистичният метод, който прилага актьорът – една от причините Иван Попов да бъде смятан за основоположник на реалистичните традиции в българския театър.
За изпълнението му като Шейлок вестник „Вечерна поща“ от 16 април 1906 г. пише: „Тази вечер Иван Попов се издигна твърде високо над себе си. Той се стара да даде един Шейлок в истински шекспиров дух... Тази роля ще остане блестящ момент в кариерата на Иван Попов и насърчителен успех за народното ни сценично изкуство“. Проф. Иван Шишманов също дава висока оценка както за Попов, така и за цялото представление.
В образа на Градоначалника от „Ревизор“ критиците подчертават грубостта и безскрупулността, с които актьорът изгражда героя, както и неговия богат темперамент.
ЕДИН ОТ ПЪРВИТЕ РЕЖИСЬОРИ-САМОУЦИ
Иван Попов оставя следа и като режисьор – поставя повече от 70 пиеси от български и чужди автори. Той е сред първите режисьори-самоуци, интерпретирал почти всички пиеси на Вазов на сцена. Работи със Стоян Михайловски над пиесата „Когато боговете се смеят“ и поставя творбите на Цанко Церковски. Макар и без предварителна подготовка и ясна програма, той върши режисьорската си работа с любов, преданост и дълбоко чувство за нейната необходимост.
Един по-малко проучен аспект от дейността на Иван Попов е богатият организационен опит в комплектуването на театрални състави. Попов има принос не само като актьор и режисьор, но и като администратор и ръководител, притежавайки огромен опит в управлението на театрални трупи – от общото устройство на театъра до административното и финансовото ръководство, като разглежда театъра като добре структурирана организация, ключова за успешното му функциониране.
ОГРОМЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТЪРА
Иван Попов е единственият наш актьор, оставил толкова богат материал за развитието на българския театър. Неговото петтомно изследване „Миналото на българския театър“ (1933-1960), съдържащо над 2000 страници документи и анализи, е истинско съкровище и безценен извор за историографията.
Попов остава в паметта ни не само като актьор и режисьор, но и като историк на българския национален театър.
За своята дългогодишна и значима дейност в българския театър Иван Попов е удостоен с редица отличия и ордени от държавата, сред които „Народен артист“ (1947) и „Герой на социалистическия труд“ (1965). Носител е на орден „Георги Димитров“ (декември 1954, октомври 1955, септември 1965), на орден „Народна република България“ (първа степен) през декември 1960 г.
Умира на 11 февруари 1966 г.
/ДД
/РШ/ДС/отдел „Справочна“/
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: в. „Мир“, 31.8.1937 г.; в. „Вечерни новини“, 9.12.1954 г.; сп. „Театър“, бр.9, 1955 г.; в. „Отечествен фронт“, 15.9.1955 г.; в. „Труд“, 23.10.1955 г.; в. „Народна младеж“, 23.10.1955 г.; в. „Работническо дело“, 8.1.1961 г.; сп. „Театър“, бр.9,1960 г.; в. „Демокрация“, бр.202, 30.8.1995 г.; сп. „Родолюбие“, бр. 6, 1986 г.