Паметта не е само факти, тя е история, заключиха участниците в дискусията, с която бяха открити "Литературни срещи 2025"

Дискусия за начина, по който изкуството помага за съхраняването на паметта, постави началото на тазгодишното издание на "Литературни срещи" на фондация "Прочети София", провеждащи се под мотото "Археология на паметта". Разговорът на тема "Трагедия или фарс - къде се намираме, накъде отиваме и кой ще го опише" се проведе на 24 април в античния комплекс „Сердика“.
В събитието участваха Виктория Драганова (куратор и основател на Swimming Pool), Ангел Игов (писател и литературен критик), Кирил Василев (поет и културолог). Модератор беше философът и журналист Тони Николов.
"Колективната памет е като едно разбито огледало, на което ние нарязваме пръстите си, докато се опитваме да подредим някакви късчета от живота си", обобщи той малко преди финала - сравнение, което допадна на всички участници.
Самото ларго, останка от отминалите времена на Рим, даде друг повод за размишление в началото на дискусията. Напоследък българската културна памет и идентичност все повече се насочват към римското минало, за сметка на други пластове от историята, които биват изтласкани, смята Кирил Василев. Така че като се говори за "Археология на паметта", трябва да се има предвид и управляването на тази археология.
Дали обаче римското минало наистина е смятано за най-важно, усъмни се Тони Николов, като посочи, че се говори много за тракийските племена. Така че зависи кой пласт от историята ще привилигироваме - винаги един пласт излиза отгоре.
Дебатът за тракийското и римското минало е стар. Но евроориентираните политици настояват на връзката ни с римското наследство. Тези, които търсят някаква алтернативна генеалогия, но пак свещена и вплетена в някакво мистериозно минало - те обръщат внимание на траките. Тази тема беше извадена в късните години на комунистическия режим - и се превърна в централен елемент от българската културна идентичност. А много българи днес се преживяват като преки културни наследници на траките. Така се създава културна памет.
Но защо паметта става по-важна? Увиснали сме в един абстрактен, глобализиран свят без някакви опори. А миналото все пак е нещо, което може да бъде споделено, включително в една общност, предложи своето тълкувание Ангел Игов. Така се създава една колективна идентичност.
В същото време паметта, която опазва спомените, постоянно е бомбардирана с информация, предупредиха участниците. "Новини, извадки, изрезки...", изброяваше Виктория Драганова. "Новини, фалшиви новини и така нататък... живеейки в една такава абсолютна суматоха, на мен ми е любопитно какво всъщност предлага изкуството? Какво се случва, когато изкуството се намеси?"
"Днес ако си археолог на паметта, това значи да си малко археолог на скандала", отбеляза Тони Николов. "Ще кажеш на някои хора, че леденото хоро не съществува от 300 години, или че обичаят "Русалии" е възстановен от етнографи и така нататък... ще кажат "Как е възможно! Моята родова памет!"
И изведнъж изниква проблемът за своята и чуждата родова памет, за личните спомени. "А всъщност слепването на тези свойства, агрегати от факти, емоции, записани настроения и какво ли още не, дава това, което е минало от живота".
"А това лошо ли е, това, че се предизвиква скандал?", попита на свой ред Ангел Игов. "Ровенето в археологията на паметта, това, че тя е способна да предизвика скандал - напротив, според мен трябва да го отчитаме като положително явление".
Ако археологията на паметта не предизвиква скандал - въпросната археология е лишена от смисъл, резюмира той, като призна, че е очаквал по-бурни реакции при писането на собствения си роман "Кротките" (посветен на Народния съд).
Тезата му получи подкрепата на събеседниците. "Ако нещо липсва днес - това е скандалът, във литературата, в изкуството, до голяма степен мисля, че това е симптом - доста сериозен симптом за състоянието на литературата и изкуството", заяви Кирил Василев. "Почти не се сещам за истински значим голям скандал, който е имал сериозни, трансформативни последствия върху културната памет, за идентичност и така нататък".
Това, според него, е една от причините за повишаването на значението на паметта. "Една от причините е, че бъдещето е отменено", смята културологът. "През 20-и век колективните идентичности се формираха по отношение на бъдещето. Независимо дали то биваше отричано, или обратното, се отнасяхме с огромен ентусиазъм, надежда и т.н. към него...миналото не беше толкова важно. Днес бъдещето е отменено. В някакъв смисъл идентичностите, различията, оформянето на някакви колективни структури и т.н. се извършват по отношение на миналото".
Това влияе и на изкуството, особено при творците, занимаващи се с постколониални теми. Те се занимават с миналото, с преживяното страдание. Често зад това стоят институционални политики, които артистите - искат или не - продължават.
"За мен това е проблем, защото винаги съм си представял, че изкуството трябва да държи известна дистанция спрямо институционалните политики", подчерта Кирил Василев.
Политиките, които посочват жертви, винаги стигат до други жертви, тук и сега, предупреди още той. Битката за статута на жертвите е много жестока. Залогът в нея е "парадоксалната сила на статута на жертвите в съвременната култура".
"Забележете, войната в Украйна започна, защото Путин обяви, че Русия е жертва. Тя е жертва на заговор на западните сили, на НАТО и т.н. В момента Доналд Тръмп твърди също, че Америка е жертва. Тя е жертва на европейците, тя е жертва на толкова много сили, които са прецаквали Съединените щати и така нататък... Цялото това усилие да се вместиш в статута на жертвата не е случайно, защото жертвата има специално място в съвременната култура, в съвременната западна култура, и то е свързано с определени привилегии. Когато веднъж си извоювал статута на жертва, ти можеш да правиш неща, които иначе са забранени".
В същото време, по отношение на паметта за близкото ни минало - историците до голяма степен са си свършили работата, или поне работят, смята Ангел Игов. Но за да има колективна памет, трябва и писателите да се заемат с темата. "Нашите масови популярни представи за историята за миналото, са оформени по-скоро от художествения разказ, вместо от историята", подчертава той.
Във всички европейски култури е така, посочи на свой ред Тони Николов. "Все пак литературата задава, сплотява - тя е лепилото на националния разказ". Той даде пример с атентата в църквата "Света Неделя" - може би най-големият през 20 век. Но за него няма разказ и той не предизвиква реакция.
Кирил Василев от своя страна посочи, че страданието в комунистическите концентрационни лагери е известно на западната историография. Фактите са известни, споменават се в официалните документи - но не е част от западната културна памет. Затова като пример за тоталното зло се дават нацистките концлагери, но не и комунистическите. Затова и наш поет като Константин Павлов не е по-широко известен.
"Романтизацията на лявото и изтласкването на въпроса за левите тоталитарни режими е съвсем живо", предупреди културологът.
Но няма причина историята за човешкото страдание в България да не е универсална, смята от своя страна Тони Николов. "Ние четем истории от Латинска Америка, от Африка, от къде ли не", напомни той.
"Ако хората могат да четат истории за латиноамериканска диктатура, могат да четат истории и за началата на червения терор в България. Но действително не винаги се получава", сподели и своят опит Ангел Игов.
На дискусията беше засегната и връзката между личната история, паметта и идентичността. Личните истории също могат да бъдат идеологически оцветени - било от самите разказващи ги, било при пренаписването им. Но тук идва и връзката с идентичността: понякога жертвите сами са готови да се признаят за виновни, за да могат да сглобят кохерентен разказ... "защото разказът спасява един "аз", съгласиха се събеседниците.
В същото време - прекомерната памет е способна да вреди, да парализира, да отнема съпротивителните сили. Свръхсъхраняването води до музеизиране. Обратната тенденция пък води до "срещата на климатика и ескалатора".
Един музей обаче не се състои от експонатите. Той е ключ към живота на една общност, която през цялото време се самоактуализира, отбеляза Виктория Драганова.
Опитите да се създаде музей обаче изискват концепция, а не само да опазване на паметта за всичко. Подобни тотални проекти има в изкуството още от Пруст и енциклопедистите. Днес тоталният проект, който съществува - това е виртуалното пространство, което е на път да всмуче абсолютно всичко, за което говорим тук и сега и всичко да се появи единствено там.
С това вече водещият въпрос става кой е включен и кой е изключен, кой контролира, кой задава правилата. И това ще става все по-важно, предупреди тя.
Но музеизирането не означава създаване на културна памет. Опазените артефакти се превръщат в културна памет, когато се вкарат в разказ. Така търсенето на изгубеното време в колективната памет може да се превърне във възможност за самосъздаване, подчерта Кирил Василев.
След края на дискусията беше представена и инсталацията "Под центъра на тежестта" на творческия тандем "Съпромат" (Михаела Добрева и Борис Далчев). Обувките, поставени на купола на ларгото, ще останат до края на събитието, напомняйки за присъствието на съвременния човек не само като индивид, но и като съвкупност от гледна точка на всички наслоени и безкрайно разнородни исторически събития, които довеждат до настоящия момент.